Пътят към Омаха

— Исусе Христе!

— Разливаш си кафето, Сам.

— Това е декларация, достойна за учебник!

— Ами, нищо не знам за това, но все пак, благодаря ти, синко. Просто я написах изречение по изречение, като всеки път сверявах надлъжно и напречно с тези книжки за училищата по право. Да му се не види, всеки би могъл да го направи, ако има на разположение двадесет и един свободни месеца, за да го напише и ако не му се пръсне главата от всичките тези абракадабри. А сега разля и останалото си кафе, момко.

— Може и да повърна — каза Девъро с треперещ глас, надигайки се от стола. Върху панталоните му, в областта на някои органи имаше петно.

— Сам, да ти донеса ли торбичка с лед, аспирин — а може би чаша от онова хубаво бренди?

— Не, недей да ми носиш, ти извор на злото на планетата. Ще слушаш моето решение.

— Разрешение ли…? Това е мой жаргон, момко!

— Замълчи — продължи Девъро, отивайки към вратата на апартамента, където се обърна. Нещастното петно от кафе върху светлите му панталони се беше разпростряло съвсем злонамерено. — На това място решавам, че часът на нашата конференция ще бъде от следобедните, а конкретното време ще бъде взаимно договорено с последваща комуникация по телефона.

— Къде отиваш, синко?

— Там, където мога да намеря блажена самота и да си събера мислите. Имам да си мисля за много неща, господин Чудовище. Отивам си в леговището, ще си взема душ за около един час и след това ще седна в любимия си стол и ще размишлявам.

— Какво?

— Ще се видим по-късно, генерал Задник — Девъро излезе в коридора и се запъти към близките асансьори.

Вратата на асансьора се отвори и Девъро пристъпи вътре, кимайки бързо по навик, към другия пътник, някаква жена. И след това я погледна. Внезапно светкавица ослепи очите му, а в ушите му изтрещя гръмотевица. Животът и кръвта мигновено се възвърнаха в ходещия труп, какъвто представляваше само преди секунди. Тя беше великолепна! Бронзова Афродита с бляскава тъмна коса и излъчващи светлина очи с озадачаващ цвят; с лице и тяло, изваяни от Бернини! Тя отвърна на вторачения му взор със скромен бърз поглед, докато очите й не се спряха на голямото мокро петно, обграждащо подутината на панталоните му. Глух и сляп за всичко, освен за красотата й и отчасти за слабостта, обхванала коленете му, Девъро прошепна:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Глава 11

— Още една крачка напред и ще си сляп цял месец! — със скоростта на животно, преследвано от ловна хайка, привлекателната жена с бронзовата кожа отвори чантичката си и измъкна оттам малък метален цилиндър. Вдигна го пред себе си с протегната ръка, флакончето със спрей беше насочено право към лицето на Сам.

— Не! — изкрещя Сам и вдигна ръце над главата си. — Съжалявам! Моля ви! Извинявам се! Не знам какво ме накара да кажа това… изплъзна ми се от устата без да искам, като резултат от стрес и изтощение — просто психически инцидент.

— Изглежда като че ли сте имал и физически такъв — каза жената леденостудено и спря за секунда погледа си надолу към панталоните на Девъро.

— Какво? — Сам прекрасно разбра какво има предвид тя. — О, Боже, кафето — това беше кафе… е кафе! Виждате ли, работих цяла нощ, а и този откачен клиент — вие сигурно няма да повярвате, но аз съм адвокат — и той ме беше подлудил, и тъкмо си пиех кафето, когато най-накрая не издържах, не го издържах и си разлях кафето. Просто исках да се махна оттам — виждате ли, толкова бързах, че си забравих сакото! — Девъро млъкна изведнъж, защото си спомни, че беше без сако; беше го дал на някакъв брадат грък. — Всъщност… няма значение, всичко е прекалено гротескно.

— Същата мисъл ми мина и на мен през ум — каза жената, разглеждайки Сам внимателно и, явно удовлетворена, пъхна обратно в чантата си флакончето със спрея. — Ако наистина сте адвокат, предлагам ви да потърсите помощ преди съдът да ви го каже.

— Смятат ме за превъзходен адвокат — каза отбранително Девъро, но шарещите му ръце, опитващи се да прикрият мокрите панталони развалиха донякъде образа му. — Наистина съм такъв.

— Къде, в Американска Самоа ли?

— Моля?

— Нищо, напомняте ми за един човек.

— Ами — започна Сам, малко поуспокоен и напълно сконфузен. — Той сигурно никога не е изглеждал такъв идиот като мен в момента.

— Не бих заложила голяма сума пари на това твърдение. Асансьорът забави ход.

— Наистина съжалявам — повтори Девъро, докато излизаха във фоайето на хотела.

— Моля. Да ви кажа честно, съжалявам, че се шокирах. Никога не са ме изненадвали така преди.

— Значи мъжете в Бостън са си загубили зрението — каза Сам с такъв възторг и невинност, че никой не би могъл да открие нещо лошо в думите му.

— Наистина ми напомняте за него.

— Надявам се, че асоциацията не е твърде неприятна.

— За момента, горе-долу наполовина… Ако откривате някое сутрешно заседание, сложете си друг панталон.

— А, не, изпадналото в стрес ловно куче ще си вземе едно такси и ще си отиде вкъщи, за да превърже раните преди следващата гонка.

— И аз ще взема такси.

— Разрешете ми поне да дам бакшиша на портиера, като по този начин подплатя извиненията си с няколко банкноти.

— Точно като адвокат го казахте. Може и наистина да сте добър.

— Не съм лош, жалко, че нямате нужда от професионален съвет.

— Съжалявам, но наистина не ми е необходим.

Вън на тротоара, след като се беше отнесъл подобаващо с портиера, Девъро задържа вратата на таксито, докато тя се качваше вътре.

— В светлината на глупавото ми държане не предполагам, че ще искате да се видим отново.

— Няма връзка с държането ви, съветнико — отвърна сирената на утринните сънища, отвори още веднъж чантичката си и този път извади някакво листче — за облекчение на Сам, — тук съм само за два-три дни, а съдебният ми календар е претъпкан.

— Извинявайте тогава — продума озадачено Девъро.

И тогава дамата на утринната светлина се обърна към шофьора и му даде посоката. — Всемогъщи Христе! — прошепна шокиран Сам и неволно затвори вратата.

Заседание… съветник… съдебен календар! Адресът, който даде тази кучка беше на собствената му къща!

* * *

Седнал угрижено на края на стола си в Овалния кабинет, Президентът на Съединените щати беше разгневен, наистина разгневен, държейки слушалката на телефона в ръка. — Хайде, Рийбок, недей така, наакан кучи сине! Върховният съд трябва да поеме някаква отговорност, ако се появи и най-малка вероятност онези острови-агресори в Карибско море да ни духнат под опашката, а да не говорим за свръхсилите в Централна Америка!