Пътят към Омаха

— Господин Президент — започна напевно председателят на Върховния съд, — нашата система на господство на правото в едно свободно общество изисква експедитивна намеса на закона за възстановяване на справедливостта, като действието за постигане на тази цел трябва да бъде светкавично и да води до адекватно компенсиране на щетите. Ето защо исканията на уопотамите трябва да бъдат огласени. Ще ви дам за пример фразата „отложената справедливост е отказана справедливост“.

— Това съм го чувал и преди, Рийбок. Не си го измислил ти.

— Така ли? Аз съм бил вдъхновителят, без съмнение. Известен съм с тези неща. Така са ми казвали.

— Да, та във връзка с това, господин съдия…

— С кое, с умението ми да вдъхновявам ли? — прекъсна го шефът на Върховния съд. — Кажете, моля!

— Не, по-скоро имах предвид нещата, с които сте известен — поправи се президентът. — Току-що разговарях с Винсънт Мандже-е… Манджа-а — онзи там горе в ЦРУ.

— Навремето, когато бях млад прокурор, господин Президент, той беше известен като Вини Бам- Бам.

— Шегувате ли се?

— Никой не се шегува, когато става дума за такива прякори, сър.

— Сигурно. Божке, това ми звучи така, като че ли донякъде омаловажава оксфордската му степен.

— Каква степен?

— Това не е важно, Рийбок, но е истинско съвпадение, че ти изобщо спомена за ранните си години като прокурор…

— Съвсем млад прокурор, господин Президент — поясни Върховният съдия.

— Да, на Винсънт това му е ясно. Той дори каза, че независимо, че са минали толкова години, ние всички трябва да се подсигурим отнякъде, защото тази уопотамска история ще възбуди национални дебати. Ще се вдигне голяма патаклама.

— Боя се, че това е ваш проблем, господин Президент, обща отговорност на изпълнителния и законодателния бранш — Върховният съдия замлъкна и добави, сподавяйки хилежа си: — В твоята пазва е, бейби — ха-ха.

— Рийбок, това го чух!

— Ужасно съжалявам, сър, някакво насекомо ми влезе в носа… Просто се опитвам да ви обясня, че ние не сме активистки съд. Ние не правим законите, ние ги спазваме, поддържайки традицията на стриктните тълкуватели.

— Да му се не види, знам — каза с известно разочарование президентът. — И точно това кара Винсънт да се чувства подтиснат. Личните становища на всички ви ще бъдат на вниманието на студенти, редактори на вестници, комунисти, на вниманието на всички! И вие може да си навлечете неприятности, Рийбок.

— Аз?… Аз не подкрепям това проклето нещо! Моите здравомислещи колеги и аз ще се борим, докато не закопаем онези идиоти, които парадират с предаността си към закона и продължават да ни навират във физиономиите такива боклуци като „колективна съвест“, например. Ако се наложи да се предадем, първо ще ги изритаме от Върховния съд и те го знаят. Христе, да не би да мислите, че ще се дам на тези диви и щастливи аборигени и магарешки фъшкии за пет цента? Та те с нищо не са по-добри от чернилките!

— Точно така смята и Винсънт…

— Какво смята?

— Изглежда, че още като млад помощник-прокурор сте имал определен модел на обвинение в делата, с които сте се захващал.

— Бяха обект на завист на цялата кантора!

— Почти всичките срещу черни и латиноамериканци — допълни го Президентът.

— Да, по дяволите, и им разгоних фамилиите! Те са тези, които вършат престъпленията.

— Всички?

— Може да го кажем и по такъв начин… тези, които аз исках да преследвам за доброто на страната. Като имат углавно престъпление в досието си, не могат да гласуват.

— Винсънт и това го каза.

— Какво?

— Че сте един от най-твърдите тълкуватели и сте против уопотамите, дори ми казаха, че изобщо не сте пожелал да прочетете декларацията. Това, защото „не са по-добри от чернилките“ ли е? Наистина ли искате да влезете в учебниците като Върховен съдия — расист, който има намерение да гласува срещу едно правдоподобно доказателство заради цвета на кожата на ищеца и то, когато е необходимо да се вземе преломно решение?

— Кой би си помислил такова нещо? — попита вече изнервеният експерт по конституционно право. — Моите разпити ще бъдат пропити с жалост, която обаче ще бъде пренебрегната от обективната реалност в лицето на Върховния съд, който, убеден съм, ще отхвърли искането с поне три гласа. Страната ще разбере. Искането трябва да бъде огласено.

— Таз лайняна магарешка история дали ще издържи срещу писмени свидетелства, че си предявявал обвинения изключително срещу представители на тъмнокожи малцинства като помощник-прокурор — особено пък, ако тези записи разкрият, че нерядко ти сам си избирал служебния защитник, а за повечето от тях случаят е бил едва ли не първият им?

— О, Боже…! Могат ли да излязат на бял свят такива документи?

— Не, ако дадеш на Винсънт време да ги унищожи. От съображения за националната сигурност, естествено.

— Може ли да го направи?

— Казва, че може да го уреди.

— Навреме ли?… Не знам какво ще кажат колегите ми, ако забавя огласяването на исканията. Не мога да си позволя да бъда недисциплиниран, това може да се възприеме като… Боже опази… подозрително.

— Винсънт също разбира това.

— Колко време смята той, че ще му бъде необходимо, за да… да речем, да отстрани погрешно интерпретираните материали, които биха могли да доведат до неверни заключения?

— Казва, че, за да си свърши работата както трябва, му е потребна година…

— Съдът ще се вдигне на бунт!

— Но ще се опита да го направи за една седмица.

— Има я.

Манджекавало се облегна на стола си и запали угасналата си пура „Монте Кристо“ като временно удовлетворен човек. Той беше видял светлината, когато всички други, включително и Хайми Урагана, виждаха само тъмнината на пълния хаос. И така, мърльовците във Върховния съд, които може би клоняха на страната на уопотамските аборигени, бяха стерилно чисти, значи трябваше да има някакъв друг начин да си осигури малко време, за да залови този фалшив Гърмяща глава или да го надупчи като решето, или така да му разбълника главата, че онзи ще припка да оттегли цялата работа, обявявайки я за това, което е — една грандиозна измишльотина.

И така, сега разполагаха с още една седмица. А една седмица беше достатъчна щом Малкия Джоуи Савана беше сгащил натясно генерала от Осма секция с уопотамските перушини, който си беше замъкнал задника в Бостън, където, както е известно на всички, с обезпокояваща честота се случваха разни инциденти. Манджекавало издуха три съвършени колелца дим и погледна часовника си, украсен с диаманти. На Савана му оставаха още две минути до края на уговореното време за сутрешното обаждане; невидимият телефон избръмча в най-долното чекмедже на бюрото. Той се наведе, отвори чекмеджето и го вдигна.

— Да?

— Малкият Джоуи е, Вин.

— Без дълги истории, Джоуи. Знам, че миналата нощ си си взел стая до тази на евреина. И?

— Голямо раздвижване, Вин! Големият Генерал индиански вожд е тук с евреина. Миналата нощ излязоха за два часа. През това време войниците на вожда се върнаха, разговаряха с някой