Пътят към Омаха

друг вътре и си тръгнаха преди вожда и евреина да се върнат. След това дъртият евреин напусна и остави вожда с този, който беше вътре, но преди това доста покрещяха.

— Искаш да ми кажеш, че гнездото на тези отвратителни конспиратори се намира точно до твоята стая, така ли?

— Точно така, Бам-Бам!… Извинявай, Вин, просто така ми идва на езика, нали знаеш, още от миналите дни.

— Баста. Какво друго? Въпреки че мисля, че имаме всичко, което ни трябва. Можеш ли да разбереш кой е този, който е бил вътре — поне донякъде, а?

— Охо, Вини, съвсем не беше отчасти, аз го видях. Той е някакъв психо.

— Какво искаш да кажеш?

— Както винаги, държа си вратата отворена два сантиметра, може и три, може и четири…

— И това го прави психо, така ли…?

— Не, Вин. Панталоните му.

— А?

— Беше се изпонапикал! Имаше големи мокри петна чак до коленете — и от двете страни. Искам да кажа, че се показа пред хората с пикнята по панталоните! Ако това не го прави психо, то кажи ми тогава какво, а, Бам-Бам?

— Той е бил за заблуда, ето какво е бил — заключи проницателният директор на ЦРУ. — Тук в това място, му викат „оперативен бушон“ — Интеркомът на Манджекавало светна; беше секретарката му. — Имам само две секунди на разположение, Малък Джоуи. Опитай се да разбереш кое е това влечуго с напиканите панталони, о’кей?

— Аз знам, Вини! Отидох до рецепцията и се направих на негов приятел, който го търси във връзка с някаква лична трагедия и го описах, макар че не направих голяма работа от панталоните му…

— Джоуи! — изрева Манджекавало. — Кой е той?

— Името му е Девъро и по-добре да ти го продиктувам по букви. Той бил страхотен адвокат във фирмата на големия евреин.

— Той е един гнусен анти-американски предател, ето какво е — изрече директорът. Докато записваше името, телефонът отново иззвъня; посетителите му ставаха нетърпеливи. — Стой на линия и си отваряй очите, Малък Джоуи. Аз ще държа връзка — Манджекавало затвори и прибра секретния си телефон обратно в чекмеджето. След това звънна два пъти на секретарката си. Това означаваше, че може да приеме подчинените му. Докато правеше това, взе един молив и изписа с печатни букви още едно име под това на Девъро. БРУКЛИН! Беше дошло времето на твърдите професионалисти!

Полковник Брадли Гибсън, пилот на все още неприземилия се ЕС-135, „Търсещото Око“, изкрещя в радиото си: — Вие, идиоти такива, ходили ли сте на обяд на последния квазар преди Юпитер? Киснем тука горе вече петдесет и втори час, презаредиха ни три пъти и ни се извиниха на шест езика, два от които ги нямаше даже в шибаните компютри! А сега, какво става, по дяволите?

— Чуваме ви силно и ясно, полковник — дойде отговорът от кулата за управление на полетите в Офът, използваща УТЧ обхват, известен другояче като Ултра Тропопаузна Честота, която, за нещастие, често ловеше анимационни филмчета от Монголската телевизия, но пък имаше много чист обхват над Тихия океан.

— Веднага ми докарайте на радиото най-главния ни шеф, или ще изчезна от екраните ви и ще се отправя за Паго Паго. После ще взема жената и децата! Писна ми — на всички ни писна!

— По-спокойно, полковник, има още пет самолета почти на вашия хал. Помислете и за тях.

— Ще ви кажа какво мисля за тях. Мисля, че ще се срещнем на път за автралийския регион, ще кацнем на някой затънтен остров, ще шитнем на търг на битака всичките електронни боклуци от самолета и ще вземем толкова пари, че ще можем да си основем собствена държава!… А сега повикайте на микрофона онзи клоун командира!

— На линията съм, полковник Гибсън — каза един отчетлив глас по радиото. — Тук имам непрекъснат канал към всички машини във въздуха.

— Подслушвате, а, генерале? Това не е ли противозаконно?

— Не и в този случай, хвъркатко… Хайде стига, Гибсън, а как мислиш, че се чувствам аз?

— Аз мисля, че задникът ви се чувства превъзходно в някой фотьойл вътре в някоя сграда на твърда земя, ето така мисля, че се чувстваш, Оуен.

— Предполагам, че също така мислиш, че аз съм издал тези заповеди, нали? Е, добре тогава, ще те посветя в една малка тайна, свързана с националната ни сигурност: Беше ми наредено отгоре — код Червено Плюс.

— С риск да се повторя, какво става, по дяволите?

— И да ти кажа, няма да повярваш, но и няма да мога да ти кажа, защото не схванах и думичка от онова, което казаха шлиферите.

— Какви са тези шлифери?

— Пак няма да ми повярваш. Тук долу е горещо като в ада, а те си стояха с шлиферите и с шапките и не отварят вратите на дамите.

— Оуен… Генерал Ричардс — каза пилотът твърдо, но любезно, — посещавал ли сте скоро болницата на базата?

* * *

В кабинета си командирът на КСВВС въздъхна и отговори на пилота, намиращ се на 800 мили на запад, на височина 13 000 метра. — Всеки път като звънне проклетият червен телефон ми се иска да изляза.

И, естествено, червеният телефон избръмча и червената му лампичка започна да премигва на равни интервали. — Мамка му, ето го пак!… Задръж така, Хуут, и не отивай никъде.

— Няма да отменя полета към затънтения австралийски остров, Оуен.

— О, я млъквай — заповяда командирът на КСВВС и вдигна червения телефон. — Генерал Ричардс слуша — каза авторитетно той, без да се чувства така.

— Свали ги долу, Скоти! — изкрещя полухленчещият, полуастматичен глас на Министъра на отбраната. — Свали ги долу всичките!

— Моля, бихте ли повторил, господин министър?

— Казах да ги върнеш обратно всичките, генерале! Тук малко ни се поразхлаби около врата, така че стойте долу, докато не ти се обадя и след това бъдете подготвени да вдигнете горе цялата флотилия!

— флотилия ли казахте, сър?

— Много добре ме чухте, как ви беше там името!

— Не, господин министър — каза Ричардс и внезапно почувства как го обхваща неописуемо спокойствие. — Вие ме чуйте, сър. Току-що дадохте последната си заповед на „този как му беше името“.

— Какво казахте, господине?

— Много добре ме чухте, сър и чинът ми е „генерал“, което няма нищо общо с цивилното „господине“, не че единият или другият термин ви говорят нещо.

— Проявявате неподчинение ли?

— В пълния смисъл на думата. Защо търпим такива вашингтонски помияри като вас е нещо, което никога няма да разбера.

— Да не ти е лошо, войниче?

— Да, гади ми се от теб, дребен хленчещ плъх с перука на главата, гади ми се от вас, тъпите политици, които си въобразяват, че знаят за моята работа повече от мен, който съм с тази униформа вече тридесет години! Можеш да си заложиш дирника, ще ги сваля долу всичките, Скоти, и щях да го направя и да се беше обадил, и да не беше!