Пътят към Омаха

сушилня за дрехи! Какъв е вашият отговор, страхотен господине?

— Вървете no дяволите — отвърна Сам, премигвайки срещу светлината, струяща от прозореца.

— Спри лентата! Някой да намери джуджетата с фокусите и да ги изкара пред публиката…

Девъро остави слушалката и се прозя, трябваше да стане и да прочете бележките си и тази перспектива никак не го привличаше. Нищо вече не го привличаше в обозримото бъдеще, изпълнено с черни дупки и пукнатини, в които щеше да пропадне и да се гърчи в агония за вечни времена. Проклетият Хоукинс!

* * *

Защо трябваше този вманиачен военен кучи син да се появява отново в живота му… Къде беше Хоукинс? Не беше обичайно този жизнерадостен боен кон да посреща утрото с нещо по-малко от боен вик с пълно гърло. Да не би да беше умрял в съня си — не, някои неща бяха прекалено хубави, за да се случат в действителността. Мак щеше да пребъде вечно, тероризирайки поколения след поколения мирни невинни хора. Въпреки всичко, Мак и тишината бяха опасна комбинация; нищо добро не можеше да се очаква от един мародер. И така, Сам се надигна от леглото, учуден, че обувките все още са на краката му и тръгна с неуверена походка към вратата. Отвори я предпазливо и видя насреща си фон Маниак, разположен по хавлия зад бюрото на Аарон.

— Вземаш си сутрешната доза четиво ли, Мак? — попита саркастично Девъро, преминавайки в дневната на апартамента.

— А, здрасти, Сам — каза топло Хоукинс и свали очилата си, като че ли беше някакъв приятно разсеян пенсиониран академик. — Добре ли спа? Не те чух кога си станал.

— Стига си ми пробутвал тъпите си лафове, безогледен питон такъв. Сигурно си слухтял цяла нощ и ако имаше дървета и беше тъмно, сигурно щях да осъмна с примка на гърлото.

— Не, синко, ти наистина имаш погрешно мнение за мен и това ме наранява дълбоко, повярвай ми.

— Леопардът се ражда на петна и си умира на петна. Ти си леопард.

— Е, това струва ми се е по-добре отколкото питон, a?… Там на масата има сок и кафе, а също и две кифли. Вземи си, повишава кръвната захар сутрин, а това е страшно важно за организма.

— Да не би да си се впуснал в старческата медицина? — запита Девъро, насочвайки се към таблата от рум-сървиса. Наля си малко черно кафе.

— Аз няма никога вече да бъда млад, Сам — отвърна Хоукинс с тъжна нотка в гласа.

— Тъкмо за това си мислех, макар и по малко заобиколен начин. И знаеш ли какво реших? Реших, че ти ще живееш вечно като безсмъртна заплаха за планетата.

— Това е впечатляващо сравнение, синко. Има заплахи добри и не чак толкова добри и аз ти благодаря за статуса, който си ми отредил.

— Исусе, ти си невъзможен! — измърмори Девъро, отнесе кафето си до бюрото и седна в стола пред него. — Мак, откъде намери целия този боклук? Как се добра до него? Кой го сглоби в едно цяло?

— О, не съм ли споменавал?

— И да си, шоковото ми състояние изключва да съм го чул… Нека започнем с материалите от запечатаните архиви. Как?

— Виж, Сам, опитай се да вникнеш в психологическия портрет на тези от нас, цивилни и военни, които вършим черната работа на правителството. Опитай се да вникнеш в парадокса, в който обикновено се оказваме след дълги години служба…

— Зарежи преамбюлните фъшкии, Мак — прекъсна го рязко Девъро. — Кажи го направо.

— Ние превъртаме.

— Това се казва направо!

— Докарваме си половината, ако се събира и толкова, от това, което бихме си докарали в частния сектор и повечето от нас вярват, че поне правим нещо важно — осигуряваме финансовия просперитет на нацията. Нарича се „принос“, Сам, истински богоугоден принос за системата, в която вярваме…

— Стига, Мак. Това всичкото съм го чувал вече. Вие също така получавате страхотно добри пенсии и разни пенсионни привилегии като тези да пазарувате на изплащане на половин цена и щедри застраховки. А и не е тайна, че е почти невъзможно да ви уволнят по некадърност.

— Гледната ти точка е изключително стеснена, Сам, и е приложима за някои, но не и за преобладаващото мнозинство.

— Добре — каза Девъро, отпи от кафето си и впери твърд поглед в Ястреба. — Ще го приема. Току-що ставам след тричасов сън, чувствам се съсипан и лесно мога да бъда излъган. Сега, кажи ми как се сдоби с документите от архивите?

— Помниш ли „Броуки“ — не Етълред, а Хезълтайн, този на когото ти прикачи голямата тенекия?

— И до четиристотин и десет години да доживея, пак ще отнеса в гроба със себе си тези абсурдни имена… Ако си спомняш, те, или по-точно той, ме тласна по пътя към ада заедно с генерал Луцифер, като ме накараха да изляза от хранилищата с данни с две хиляди секретни страници досиета.

— Да, между другото, има връзка. Виждаш ли, когато армията не даде на Броуки третата му звезда — заради тебе, младежо, заради объркването с имената — той оседла бойния си кон и каза „Аз изчезвам!“ Но момчетата там горе в Отбраната се разтърсиха наоколо, за да открият служба за стария Броуки, нещо, което не изисква огромно напрежение в умствената област, но гарантира прилична заплата, така че Броуки да може да поувеличи пенсионните си вноски, а и двете неща той напълно заслужаваше.

— Не ми казвай — прекъсна го Сам. — Бюрото по индианските въпроси. Големият кабинет.

— Винаги съм казвал, че ти си най-умният лейтенант, когото съм срещал, момко.

— Бях майор!

— Временно, и беше разжалван от приятелите на Хезълтайн. Не си ли чел заповедта за понижение?

— Прочетох си само името и датата… Значи нещата се повтарят — ти и коварният Броукмайкъл наистина сте отново в живота ми… Очевидно Броуки — обграден с почести от бойните си другари — е счел за необходимо да пусне малко свеж въздух в няколко прашни архивни хранилища и да прелисти известен брой запечатани досиета.

— Няма нищо по-обичайно от това, Сам — възпротиви се Ястреба. — В хода на това разследване бяха проведени много проучвания преди акцията да бъде счетена за необходима. Разбира се, фактът, че Броуки се намираше там, имаше известен стимулиращ ефект в началото и няма да отрека, че ми е оказал помощ при достъпа до цялата тази индианска история, но месеците проучвания бяха необходими, за да се разкрият някои, меко казано, странни далавери, които крещяха за агресивни решения.

— Решения като това да се вмъкнеш незаконно при запечатаните архиви без юридически правомощия и гаранти, които биха ти били осигурени като законна страна в евентуално дело.

— Сега, синко, е по-добре да провеждаш дадени операции извън светлината на прожекторите.

— Като да обереш банка или да избягаш от затвора ли?

— Пресилваш нещата, Сам. Това са криминални деяния, аз ти говоря за поправянето на едно голямо престъпление.

— Кой го написа? Структурата, начинът на изразяване, аргументите, преценките… твърдото отхвърляне на съществуващото положение?

— О, това не беше трудно, само малко трудоемко.

— Какво?

— По дяволите, в книгите по право има всякакви видове клишета, както и надут език за изразяване на прости неща, такъв, че можеш да откачиш, опитвайки се да проследиш безсмислиците, но звучи много официално.

— Ти ли го направи?

— Ами да. Просто работех наопаки, от простото правех мъгляви фрази и влагах малко справедлив гняв по усет, където е необходимо.