Пътят към Омаха

— Уволнен си, войнико!

— Що не си завреш в кенефа и главата, и перуката, и всичко, цивилен тъпак такъв. Не можеш да ме уволниш, това не е ли прекрасно? Можеш да ме освободиш, и, за Бога, надявам се, че ще го направиш, но не можеш да ме уволниш. Така пише в договора ми. Дочуване и ти желая скапан шибан ден! — Генералът затръшна червения телефон и се върна отново на УТЧ радиовръзката. — Там ли си още, Хуут?

— Тук съм и ви чух, гражданино Ричърдс. Готов ли сте да изчистите кенефите за наказание?

— А този негодник готов ли е за моята пресконференция?

— Правилно… Доколкото се досещам, май се прибираме.

— Всички. От този момент нататък се възвръщаме към нормална оперативна дейност.

— Обади се на жена ми, ако обичаш.

— Ще се обадя на дъщеря ти; тя като че ли се държи по-мъжки. Жена ти смята, че са те свалили някъде над Монголия и пази като скъп последен спомен една чиния с кълцан бифтек.

— Прав си. Говори с хлапето. И й кажи да си слага по-дълги поли.

— Край на връзката, полковник — генерал Оуен Ричардс откачи УТЧ приемника и се облегна на стола, доволен от себе си. По дяволите кариерата, това, което направи днес, трябваше да го стори още преди много време. Пенсионирането не беше чак толкова страшно, въпреки, че трябваше да си признае — нямаше да му е толкова лесно да окачи униформата на манекен от кедрово дърво. Той и жена му можеха да отидат да живеят, където пожелаят — един от пилотите бе споменал, че Американска Самоа е страхотно местенце. И все пак, за него щеше да бъде тежък удар да остави единственото нещо, което обичаше, като не се броят жена му и децата. Военновъздушните сили бяха неговият живот — да вървят по дяволите!

И, естествено, червеният телефон изригна, Ричардс го вдигна и отприщи пламъците. — Какво искаш, шибан плешивецо?

— Триста чуми и сто вещици, генерале, така ли се отговаря на дружелюбно телефонно обаждане?

— Какво? — Гласът му беше познат, но Ричардс не можеше да се сети на кого е. — Кой се обажда, по дяволите?

— Струва ми се, че се водя ваш Върховен главнокомандващ, генерале.

— резидентът?

— Можеш да заложиш чорапите си.

— Господи, наистина сте вие!

— „Вие“ е по-добре в граматично отношение, Оуен. Сигурен съм, защото секретарката ми така каза.

— Извинявайте, сър!

— Няма нищо, генерале. Аз съм този, който се извинява. Току-що затворих телефона на Министъра на отбраната…

— Разбирам, сър. Освободен съм от командването.

— Не, Оуен, той е освободен. Е, не съвсем, но вече няма да взема никакви решения, отнасящи се до вас, преди да се консултира с мен. Той ми каза какво сте му наговорили и искам да ви кажа, че дори аз не бих могъл да го формулирам по-добре и с помощта на най-добрите си съчинители на речи. Ако пак имате проблеми, обадете се направо на мен, става ли?

— Става, господин Президент… Хей, вие добре ли сте?

— Да речем, че току-що съм изритал един мършав гъз — но, за Бога, не ме цитирайте.

* * *

Сам Девъро плати десет долара на портиера, за да надуе свирката си и да му намери колкото се може по-бързо такси. Цели три минути не можа да хване нито едно, въпреки че две бързо преминаха покрай него. Шофьорите бяха забелязали панталона му. Той се върна отново при портиера, докато една двойка пристигна пред паркинга. Би могло да се каже възмутена двойка, защото Сам изхвърли багажа им от колата и не обърна никакво внимание на протестите им, устремен единствено да се хвърли в купето и да изкрещи адреса си в Уестън.

— Защо спираш, да те вземат мътните? — извика Девъро, след като бяха изминали няколко пресечки.

— Защото, ако не спра, ще се нахакам в този пред мен — отвърна шофьорът.

Беше настъпило сутрешното улично задръстване в Бостън, както винаги, влошено още повече от умопомрачителните еднопосочни улици, които принуждаваха незапознатите шофьори да изминават по петнадесет километра, за да стигнат до адрес на двадесет метра от тях.

— Знам един пряк път към Уестън Роуд — каза Сам и се надвеси над предната седалка, прегръщайки облегалката й. — Страшно бързам.

— Виждам по панталона ти, че веднъж вече си „избързал“. Ако още веднъж имаш „бързане“, разкарай се оттук!

— Не — не, това е кафе! Разлях една чаша кафе!

— Що ли се разправям? Имаш ли нещо против да се облегнеш на седалката — така пише в застраховките ни?

— Разбира се — каза Сам и се дръпна леко назад — просто искам да ти кажа, че е спешно, наистина! Една дама, на която не знам името, се отправи към къщата ми и аз трябва да стигна там преди нея. Тя тръгна преди няколко минути с едно друго такси от паркинга пред хотела.

— Естествено — каза шофьорът с философско презрение. — Взела е адреса ти от портфейла през нощта и сега си въобразява, че може да изкопчи малко пари като се представи на госпожата. Кога ще се научите, шарани такива?… Хей, там отпред има задръстване. Ще завия по Чърч стрийт и оттам по Уестън Роуд.

— Точно това е прекият път, за който ти говорих.

— С малко повече късмет ще я настигнем — тълпите туристи не го знаят.

Най-после таксито сви по улицата, където се намираше резиденцията на Девъро. Сам погледна брояча и остави сметката, както и щедър бакшиш на предната седалка. Отвори вратата, изскочи на тротоара и не видя никакво друго такси наблизо.

Беше успял. Как щеше да изненада тази жена сега! Това щеше да бъде изненадата на живота й. Това, че една жена владее някакъв минимум думи в областта на правото и това, че е толкова красива — с лице и тяло излезли направо изпод четката на Ботичели, не й дава право да дава неговия адрес на таксиметровия шофьор и да отправя някаква неясна официална заплаха без дори да се представи, както е прието! Не, Самюъл Дансинг Девъро, адвокат от висока класа, не беше расъл в саксия… Може би трябваше да си смени панталона. Той се запъти към входа за леговището си, когато входната врата се отвори и се показа братовчедката Кора, махна му с жар, прекалена дори и за нея.

— Какво има? — попита той, прескочи бързо бялата ограда и се затича към стъпалата със смътното предчувствие за предстояща беда.

— Какво има ли? — повтори вбесено Кора. — Може би няма да е лошо ти да ми кажеш какво си свършил, освен това, което се вижда и направо — довърши тя, поглеждайки панталона му.

— O, o — това беше всичко, което дойде на ум на Сам.

— Предполагам, че това е началото…

— Какво е станало? — прекъсна я Девъро.

— Преди няколко минути тази дългокраката, със слънчевия загар, дето сякаш е излязла от някоя реклама на калифорнийски плаж, дойде тука и започна да разпитва за някаква отвратителна личност, дето не струва и приказките, изхабени за нея. Ами, Сами, аз си помислих, че майка ти ще получи удар, но дългокраката дама с това лице, дето можеш човек да убиеш заради него, я успокои и сега и двете са в дневната и затвориха вратата.