Пътят към Омаха

разпуснатост, с жени и с мъже. Ние не можем да се отнасяме снизходително към такива неща! Не и нашите хора!

— Муус, Фроги, Дузи и ти, Смити! Как може да постъпвате така с мен? Та вие говорите за моя живот, за всичките тези неща, които са скъпи на сърцето ми!

— Трябвало е да се замислиш преди това…

— Но аз нямам нищо общо с това. За Бога, недейте да унищожавате вестоносеца, заради вестта, която е донесъл! Виновен е Арнолд Субагалу, Началникът на кабинета на Президента.

— Изобщо не мога да се сетя кой е този. Със сигурност не е от нас. Какво той?

— Той ми каза да ви кажа за записите на срещите ви. Той ги е направил!

— Че защо ще го прави?

— Защото той е срещу всички и всичко, което би могло да бъде потенциална заплаха за Белия дом — отбеляза Фроги. — Той е успял да предвиди всички значителни бъдещи проблеми и да вземе съответни предпразни мерки…

— По един страшно неджентълменски начин! — прекъсна го Брики.

— Като ни принуждава да правим точно това, което правим в момента — довърши русият циник, поглеждайки златният си часовник „Жирар-Перего“. — Като премахне Манджекавало с наши сили, той елиминира проблема, който самите ние сме създали, без да въвлече в това Президента… Този Субагалу е един извратен кучи син!

— Добре — каза Фроги. — Времето ми е ограничено и тъй като Смити разреши един жизненоважен проблем, предлагам да оповестиш другата неприятност, за която спомена преди малко. Говоря, естествено, за тази безочлива декларация до Върховния съд, която би предала Омаха на такобуните, или каквито и да са там, по дяволите.

— Уопотамите — поправи го Секретарят. — Доколкото знам, те са издънка на Хъдсънските мохоки, които са ги прогонили, защото не са искали да излизат изобщо от шатрите си, когато е валяло сняг.

— Хич не ни пука кои са или какво са правили в мръсните си иглута…

— Шатри.

— Ще млъкнете ли всички? — изкрещя Фроги. — Имам среща в Париж точно след седем часа… А сега, господин Секретар, какви стъпки предприехте вие, за да унищожите тази абсурдна декларация и нейното публично разгласяване? По какъвто и начин да се представи пред обществеността, ще доведе до разследване от страна на Конгреса. А това ще отнеме месеци и тогава и най-малкото нищожество ще започне да си дава мнението в Сената и в Камарата на Представителите. Тази перспектива е недопустима! Тя може да ни струва милиарди!

— Нека ви кажа първо лошите новини — отговори Държавният секретар, който вече удряше лявото си слепоочие с цяла длан, опитвайки се да овладее кръжащото си ляво око. Наехме най-добрите и патриотични шпиони с цел да научат нещо за тези малоумни съдии, които са обърнали внимание на смрадливата декларация. Не стигнахме до никъде. Дори започнахме да се чудим как са завършили факултета по право — никоя група прависти не е чак толкова чиста.

— Пробвахте ли Голдфарб? — попита Дузи.

— Първо, първо с него! Той се предаде.

— Той никога не се предаваше за Суперкупата. Разбира се, той е евреин и аз не бих могъл да го поканя на вечеря в „Юнион клуб“, но той беше страхотен нападател… Той не е могъл да открие никаква мръсотия, така ли?

— Нищо. Самият Манджекавало ми каза, че Хайми Урагана е изгубил — цитирам — „по-голяма част от твърдоглавците си“. Даже е казал на Винсънт, че този Вожд Гърмяща глава бил или канадския „Голям крак“, или хималайския „Йети“, Гнусния Снежен човек!

— Златният Голдфарб е минало — заяви тъжно изпълнителният директор на „Петротоксик“. — Ще си продам всичките картинки от дъвки „Ураган“ в най-скоро време. Мама и татко винаги са ми казвали да изпреварвам ситуацията на пазара.

— Ако обичате! — изръмжа русокосият притежател на „Зенит Уърлдуайд“, и погледна още веднъж златният си ръчен часовник — Какви са тогава добрите новини?

— В опростен вид — отвърна Пийс, чието ляво око сега се държеше що-годе прилично. — Нашият бъдещ споминал се директор на ЦРУ ни показа начина. Вносителите на уопотамската декларация — поименно някой си Вожд Гърмяща глава и неговите адвокати — трябва да се явят пред Върховния съд за устен разпит преди каквото и да е решение на съда. — Е, и?

— Той изобщо няма да стигне до там — те изобщо няма да стигнат до там.

— Какво?

— Вини Бам-Бам използва връзките си с мафията. Ние ще направим нещо по-умно.

— Какво?

— Имаме намерение да развържем някои елементи от Специалните ни войски, част от които са все още в клетки — и да посочим стръвта — този Гърмяща глава и съдружниците му… Нали виждате Манджекавало — бъдещият Манджекавало-Бог-да-го-прости — е прав. Елиминирайки причината, елиминираме и последствията.

— Страхотен сценарий!

— А ние знаем, че този кучи син Гърмящата глава и неговите съмишленици — комунисти са в Бостън. Просто трябва да ги открием, него и смрадливите му антипатриотични колеги.

— Но, можете ли да го направите? — попита леденостуденият, заангажиран с Париж, Фроги. — Дотук, не виждам да сте направили кой знае какво като хората.

— То практически е направено — отвърна Секретарят, чието ляво око най-сетне се беше успокоило напълно. — Този ужасен човек, когото арестуваха в Бостън, Цезар Непроизносимия, понастоящем се намира в една клиника на Държавния департамент във Вирджиния и е инжектиран със серум на истината. Преди да е свършил днешният ден ще знаем всичко, което знае той. И, Смити, аз мисля, че трябва незабавно да се хванеш на работа.

— Това… може да се уреди.

* * *

Алджърнън Смитингтън-Фонтини слезе от лимузината си на едно невероятно място. То представляваше крайпътна бензиностанция на подстъпите към Грейсънвил, щата Мериленд, реликва от времената, когато местните фермери са пълнили в ранна утрин резервоарите на камионите си и са прекарвали часове наред, спорейки разгорещено помежду си за времето, падащите цени на пазара и най-вече за нашествието на аграрната индустрия, която биеше погребалните им камбани. Смити поздрави бензинджията, който седеше на изпочупения си плетен стол до предната врата.

— Здрасти, веселяко. Влизай направо вътре и използвай телефона… Остави си парите на плота, както обикновено, и, както обикновено, аз изобщо не съм те виждал никога през живота си.

— Дипломатическа сигурност, нали разбираш, старче?

— Кажи го на жена си, а не на мен, момко.

— Не ти прилича на положението да се държиш безцеремонно.

— Хей, нямам проблеми с това — с всяка жена, във всяко положение…

— Наистина ли? — Смитингтън-Фонтини влезе в сградата на малката бензиностанция. Отиде наляво, където имаше един напукан и покрит с мръсотия гетинаксов плот; имаше също така и един столетен телефон. Той го вдигна и набра номера. — Надявам се, че времето е подходящо — каза той.

— А, сеньор Фонтини! — отвърна гласът от другата страна на линията. — На какво дължа честта? Надявам се, че в Милано всичко върви както трябва.

— По-добре от очакваното, както и в Калифорния.