Пътят към Омаха

И, естествено, хотелският телефон иззвъня. Аарон Пинкъс тръсна глава едновременно с досада и гняв, отиде бързо до бюрото и вдигна нахалния инструмент.

— Да?

— Кой е този, с когото говоря в момента? — запита пискливият глас от другата страна. — С големия юдейски правист или с големия изкукуригал генерал?

— Аарон Пинкъс е на телефона и съм адвокат, ако това отговаря на въпроса ви.

— Достатъчно ми е, чифутино. Намерих те по лимузината ти.

— Моля?

— Ами това е дълга история, и аз бих ти я разказал, но Бам-Бам не обича дълги истории, а и да ви кажа право, нямате много време.

— Не разбирам и дума от това, което ми казахте.

— Ами виждаш ли, преди години имаше един дрисльо, който ме беше окошарил, но сега си играем заедно шах и като се вземе предвид факта, че той все още има приятел чета в града, подразбрал е, че търсят точно твоята лимузина, capisce?

— За какво говорите?

— Май ще е по-добре да говоря с оня дивия, а? Кажи на тоя задник да си извади пурата от устата и да дойде да говорим.

— Струва ми се, че е за вас, генерале — каза Пинкъс бавно и неохотно. — Някакъв доста странен приятел, който говори като пиле — поне както си представям, че говори едно пиле.

— Пробив! — извика генералът, отправяйки се с бързи крачки към бюрото и сграбчи слушалката, след което моментално закри с длан микрофона и осведоми останалите. — Старите воини, дори и боклуци, никога не се губят. Ти ли си, Малки Джоузеф?

— Трябва да поговорим, тъпако. Всичко се промени. От моя страна, вие вече не сте лошите момчета, но другите лоши момчета са по петите ви.

— Бъди малко по-конкретен, Джоузеф.

— Няма време, тъпако! Големият човек иска да си уреди среща с теб след ден или два, но той за малко трябва да се преструва на умрял, така че аз съм ви връзката.

— Да се преструва на умрял ли, Джоузеф…?

— Кълна се в гроба на леля ми Анджелина. Вашингтон наруши правилата на играта и големият човек временно загуби… Той ми каза да ти кажа, че онзи мърльо, чийто гръб ти обезвреди, но чийто врат не можа да счупиш като хората във фоайето на хотела, си е изказал и майчиното мляко в някаква фабрика за химия във Вирджиния. Понастоящем те знаят, че ти и твоята банда сте тук в Бостън и момчетата с коприненото бельо са развързали — ето, записал съм си го — СВН-тата и са ги насъскали след вас.

— СВН-тата ли? Ханибал в слонско лайно! Той СВН ли каза?

— Не бих могъл да съм в грешка, защото той ми го повтори поне три пъти и аз не знам какво означава това.

— Най-големите зверове на света, Малки Джоузеф. Аз съм ги обучавал, така че би трябвало да знам. Специалните части — Непоправимите. Те все още са в затворите и все още се опитват да убият, който им попадне с изключение на готвачите и медицинските сестри.

— Сега си наред ти и малката ти група, тъпако. Бяха ми необходими тридесет и една минути, за да ви открия — а колко ли ще им е потребно на шибаните командоси, като пристигнат в Бостън, което те може би са направили? Махайте се оттам и ми се обади в този рай на рум-сървиса, след като сте извън огъня на друсаните глави… и недейте да използвате тази шибана лимузина с тая шибана табела! — Джоуи Савана затвори и Ястреба се обърна към адютантите си.

— Евакуация! — изрева той. — Обясненията по-късно — сега няма време за тях. Адютанти, свийте две возила от паркинга на хотела и ни пресрещнете на югоизточния ъгъл. — Мак изгледа рязко Аарон Пинкъс, докато Деси-Едно и Две излитаха през вратата, а след това премести погледа си към Сам Девъро и накрая към Дженифър Редуинг. — Питате ме защо се боря с лицемерието на силните на деня, защо вадя меча срещу тези, които корумпират и манипулират, все едно дали са отпреди един век или от сега. Нека го кажа направо, по дяволите! Някой там горе е пуснал на свобода шайка психопати, натоварени с една-единствена мисия, чийто успех ще им позволи да кръстосват свободно улиците и да вилнеят из тях… Мисията е да бъдем убити, всичките. Защо? Защото сме хвърлили светлина върху едно престъпление, извършено срещу един невинен, манипулиран народ преди повече от сто години, поправянето на което би струвало на манипулаторите милиарди!

— Да ти се не види и изначалната истина! — каза Девъро, изхвърляйки мартинито си в мивката. — Хайде да се махаме оттук!

— Полицията, генерале! Аз съм един уважаван човек тук в Бостън. Те със сигурност ще ни защитят.

— Командире Пинкъс, в тази схватка със сили, лишени от всякакъв разсъдък, цивилните институции са безполезни. Как мислите съм взривявал гари от Нормандия та чак до Кай Сонг?

— Просто не мога да го повярвам — каза Редуинг, опитвайки се да запази спокойствие. — Няма да го повярвам!

— Ти ли няма да повярваш, малка индиански кобилке? Може би трябва да ти припомня за Източните компании, които обещаваха на твоите хора в цялата Среднозападна равнина, че ще бъдат преместени в далеч по-добри земи, а всичко, което намериха там, беше пустинна почва и вледеняващ вятър. Нищо не се е променило, млада лейди!

— O, Исусе! — извика Дженифър, втурвайки се към вратата на спалнята.

— Какви ги вършиш? — изкрещя Девъро.

— Майка ти, идиот такъв!

— О, да, разбира се — каза Сам, премигвайки. — Има ли малко кафе под ръка?

— Няма време, синко!

— Помогни на госпожица Редуинг, Сами.

— Поне не сме вече на Самюъл…

— Не мисля, че има избор — каза Аарон Пинкъс.

* * *

Петимата бегълци от „Риц-Карлтън“ стояха наредени един до друг на югоизточния край на хотела и чакаха пристигането на Деси-Едно и Две. Усмихваха се с пресилена любезност на преминаващите хора и правеха всичко възможно да не изглеждат като квинтет възрастни правонарушители. Редуинг крепеше достолепната Елинор, докато последната се бореше с думите на песента „Индиански любовен зов“.

— Млъкни, майко! — прошепна Сам.

— Това е дъщерята, която винаги съм искала да имам…

— Вземи се в ръце, мамо. Тя може да се окаже по-добър адвокат от мен, а ти не би желала това.

— Аз не мисля, че ти си толкова печен.

— Тишина! — заповяда Ястреба, стоящ най-близо до ъгъла на сградата. Пинкъс стоеше точно до него. Една кола Лин-кълн таун беше свила пред козирката на входа на хотела, докато в същото време Деси-Едно и Две излизаха на улицата с двете присвоени коли от паркинга. — Запазете всички тишина! — продължи Ястреба, докато той и Аарон наблюдаваха четиримата мъже в черни шлифери, които излизаха от линкълна. Колата веднага се отдалечи и паркира до вратите на градския парк, а в това време четирите черни шлифера влязоха с бърза крачка в хотела. — Д- Едно, отпред и центъра! — каза Ястреба със силен шепот. — Повтори!

— Д-Едно — отпред и центъра…

— Виждаш ли онази кола там? Онази пред вратите на парка.

— Че как да не я виждам. Отпред седи един гринго.