Пътят към Омаха

— Идеята беше моя — каза Дженифър малко по-високо, с отчаяние в гласа. — Това им възвърна гордостта, от която те отчаяно се нуждаеха, и аз изобщо, изобщо, не съм предполагала, че те ще вземат някое важно решение без да се допитат до мен или в случай, че пренебрегнат мен, поне до някой друг от нашата група.

— Да, виждам. А има ли някъде в договора клауза, споменаваща, че избраните деца на племето могат да контролират решенията на Съвета на старейшините?

— Не, това би било унизително. Както и при източните народи, „лицето“ е страшно важно за индианците. Ние просто бяхме сигурни — поне така предполагахме — че ако възникне някакъв проблем, един от нас ще бъде извикан… Откровено казано, аз.

— Звучи правдоподобно.

— Разбира се.

— Но официално, в документите няма никаква клауза, която да хвърля светлина и да уточнява функциите на вашата група?

— Не… Казах вече, това би наранило гордостта им. Да включим такова условие би означавало, че има друг съвет над Съвета на старейшините, а племенната традиция не би го позволила. Сега вече разбирате ли какво искам да кажа? Този ужасен човек притежава пълен контрол над племето. Той може да говори и върши каквото си пожелае от негово име.

— Предполагам, че винаги ще можете да го привлечете под съдебна отговорност за измама. Но, ако направите това, ще трябва да разкриете истината, а това е изключително неизгодно по очевидни причини. Освен това вашият брат има право — може и да загубите.

— Господин Пинкъс, Съветът на старейшините се състои от пет човека — четиримата са на по осемдесет години, а петият е на седемдесет и осем. Никой от тях няма необходимата подготовка да се занимава с такава сложна правна материя.

— На тях не им е необходима „подготовка“, госпожице Редуинг. Те просто трябва да са достатъчно компетентни да разберат тази сделка, предимствата от нея и отговорностите. Аз мисля, че те отлично са разбрали всичко и веднага са приели предложението.

— А аз мислех, че това е невъзможно!

— Хайде стига, скъпа моя, един милион долара в брой и обещание за още много милиони в кратък период от време! В замяна на какво? На временното притежание на това, което те добре знаят, че не представлява нищо повече от една церемониална титла, в най-добрия случай. Изкушението е било прекалено голямо… „Дайте да позволим на белия човек да се позабавлява няколко месеца, какво толкова лошо ще стане?“

— На сделката не са присъствали всички членове на племето — настоя Дженифър.

— Не е било необходимо. Ако всички делови преговори изискваха цялостно представителство на всички засегнати страни, нашата икономическа система щеше да се срине и вие го знаете.

— Но не и когато става въпрос за измама.

— Наистина, но как ще докажете, че е имало измама? Доколкото разбирам, той е обещал милиони на базата на една евентуална промяна на положението на племето, което би ги направило по-богати отколкото са си ги представяли и в най-разюзданите сънища, а след това е подкрепил предложението си с един милион долара суха пара на ръка, както се казва.

— Те не са разбрали! Те не са осъзнали, че той има намерение да ги направи ищци в най- взривоопасното дело срещу федералното правителство в националната история. — Господи, Командването на Стратегическите ВВС!

— Очевидно нито един от тях не е проявил и най-малко любопитство относно това как той възнамерява да ги направи толкова богати. Те с охота са взели милиона и са го похарчили — доста необмислена постъпка, бих казал… И, простете, госпожице Редуинг, но съм убеден, че брат ви е бил напълно в течение на намеренията на генерала, фактически той до голяма степен е бил съучастник…

— Той е мислел, че всичко това е една голяма шега! — извика Дженифър и се наведе напред. — Безобидна шега, която би осигурила на племето много пари, приток на туристи и голяма веселба!

— Значи Върховният съд е веселба, така ли…?

— Той не е и предполагал, че работата ще стигне до Върховния съд — каза Дженифър отбранително. — И освен това не е и подозирал за единия милион и за сделката на Хоукинс със Съвета. Той е бил подведен!

— Липсата на комуникация между приятелски настроени страни не е основание за обвинение в измама или заговор.

— Искате да кажете, че Старейшините умишлено са укрили информация от брат ми, така ли?

— Боя се, че е така. Както и той от тях.

— И, ако ние, нашата група, внезапно се намеси…

— За което нямате законното право — прекъсна я любезно Аарон.

— …и разкажем цялата история — продължи Дженифър с постепенно разширяващи се от неверие очи, — това ще бъде сметнато за една себична акция от наша страна, за да се доберем до парите им, ако изобщо нещо е останало от тях!… Господи, всичко се обръща против нас! Това е лудост!

— Да, скъпа моя, лудост — като синоним на Ястреб. Генералът е трябвало да стане адвокат.

Високият възрастен джентълмен в дълго кафяво габардинено пардесю и мека черна шапка изглежда току-що бе пристигнал от някое от многобройните университетски градчета около Бостън. Може би беше професор. Осанката му излъчваше достойнство, но въпреки това изглеждаше малко стъписан от лукса във фоайето на хотел „Четирите сезона“. Той продължи да се оглежда насам-натам иззад големите си очила с рогова рамка, като от време на време спираше погледа си върху асансьорите. След кратка безцелна разходка той се отправи именно натам.

Разбира се, в наблюдението на Ястреба нямаше нищо безцелно. Предварителното разузнаване беше отбелязало всеки сенчест ъгъл и всяко по-закътано място за сядане. Един опитен боец никога не навлизаше във вража територия преди да провери терена. Нямаше изненади, така че генералът влезе в асансьора и натисна копчето на етажа на Малкия Джоузеф.

— Рум-сървис — каза Ястреба, след като почука на вратата.

— Вече получих! — извика гласът от вътрешността. — …О, ябълките и крушите, накиснати в спирт и подпалени ли?

Мислех, че ще ги донесете по-късно! — Вратата се отвори и изненаданият Джоуи Савана успя само да възкликне. — Ти! Какво правиш тук, по дяволите?

— Всички преговори между главнокомандващите се предхождат от подготвителни срещи между преките им подчинени за изясняване на плановете — отвърна Ястреба и влезе в стаята. — Доколкото считам настоящите си адютанти за неадекватни за тази задача — единствено по лингвистични причини — вместо тях дойдох аз.

— Тъпако, ти си един задник на количка за сервиране! — извика Савана, затръшвайки вратата. — И без това ми е бръмнала главата, само ти ми липсваш.

— Ама ти се хапват ябълки и круши фламбе, нали?

— Да, много са вкусни, комбинацията от загорели плодове е чудесна, а ароматът е един изключителен букет, също като този на една стара фабрика.

— Какво?

— Мирише хубаво. Леле-мале, майка ми щеше да изскочи от гроба си, ако мажеше да ме види, че ям подпалени круши, а татко ми щеше да ме прати право в лудницата! Но какво ли са им разбирали главите, мир на праха им — Джоуи се прекръсти, след това погледна към генерала и заговори рязко. — Сега да оставим настрана приятната раздумка, какво правиш ти тук?

— Току-що обясних. Преди да проведа официалната среща с началника ти, бих желал да изясня по- голямата част от характера на ландшафта. Рангът ми го налага и аз го изисквам.

— Можеш да налагаш и да изискваш каквото си пожелаеш, генерале, но големият човек не ти е някакво шибано войниче. Искам да кажа, че той е там горе с архангелите от правителството.

— Случвало ми се е да се срещам и с такива, Джоузеф, и по същата тази причина искам Г-две, сто и едно, или няма да има никаква конференция.

— Какво е това, номер на кола ли?