Пътят към Омаха

— Твоя… о, Господи! — Дженифър потъна в кушетката. — В тъмната река на… о, мамка му.

— Ние старейшините не одобряваме такъв език от нашите скуоу.

— Аз не съм… о, няма значение!… Петстотин — не мога и да си го помисля! Ние ще бъдем съсипани, унищожени, ще отчуждят земите ни и ще ги откупят от нас за центове; данъкоплатците ще побеснеят, във всички уводни статии по радиото и телевизията ще ни заклеймят като злобни и отмъстителни аборигени и крадци…

— Госпожице Редуинг — прекъсна я Аарон. Употребата на това обръщение и строгият му тон накараха Джени да погледне въпросително прочутия адвокат, който досега се беше държал толкова приятелски с нея.

— Да… господин Пинкъс?

— Ще подготвя един „Меморандум на намеренията“, който ясно да потвърждава, че вие ще започнете преговори — ако и когато се появи необходимост от такива — съобразно волята на вожда Гърмяща глава, известен също така като генерал Макензи Хоукинс. Ще поемете ли тази тежка отговорност?

— По дяволите… — Дженифър тъкмо щеше да каже „По дяволите, да!“, но проблясъкът в очите на Аарон я спря. — Добре, сър, повече никакъв цветист език. Ясно ми е кога съм победена от обвинението. Ще подпиша и двата документа.

— Така е по-добре, малка лейди — каза Ястреба, протегна краката си в кожени бричове, драсна клечка в дясното си бедро и запали омачканата си пура. — Ще видите, госпожице Ред, отговорността на командването не се изчерпва с една единична победа. За да продължаваме да вървим напред, трябва да полагаме грижи за хората, които ни следват!

— Това е много окуражаващо, генерале — каза Дженифър с прелестна усмивка.

— Вие и двамата сте големи сладури и хитреци, особено ти, Покахонтас.

През това време Аарон Пинкъс се беше обадил на секретарката си, за да й поръча да донесе в Суомпскът нотариалния печат. Сивокосата дама пристигна със зачервени и подпухнали клепачи, несъмнено в резултат от някакъв грип и започна да печата на машина двата документа. Те бяха подписани церемониално и докато Аарон любезно изпращаше очевидно болната си секретарка до външната врата и й благодареше, че се е отзовала на нуждите му независимо от състоянието си, жената с леко разфокусиран поглед го попита:

— Познавате ли някой си на име Брики, господин Пинкъс? Той пита за вас.

— Брики ли?… Няма ли фамилия?

— Струва ми се, че не можах да я схвана.

— Вие сте зле, скъпа. Искам да си вземете няколко дни почивка, а аз ще се обадя на моя лекар да ви види. Авраам да ми прости, аз наистина ви претоварвам с работа.

— Той е един много красив млад мъж. Лъскава черна коса, безупречно облечен…

— Внимавайте, тука има стълби.

Въздъхвайки с облекчение, Аарон се обърна с лице към входната врата и тръгна да влиза вътре, когато спря и източи врат от изумление… Брики ли?… Бинки?… Бингамтън Алдершот, известен другояче и като Бинки. Не му ли се намираше и някакъв племенник? Млад женкар с почти същия прякор, когото Алдершотови поддържаха в прилично финансово състояние, ако не за друго, то поне заради това идиотът да не позори фамилията им… Не, това не беше възможно. Неговата лична секретарка с петнадесетгодишен трудов стаж беше зряла жена, бивша послушница в манастир, която се беше отказала от намеренията си, избирайки едно малко по-светско обкръжение, но това не й пречеше да е все още дълбоко предана на вярата си. Абсурд. Съвпадение. Пинкъс отвори врата, пристъпи във фоайето и чу, че телефонът звъни.

— О’кей, Сайръс! — извика в слушалката Сам Девъро. — Не забравяй това, той е актьор, така че не се нервирай, о’кей? Просто го доведи тук… Какво? Искал отговор, в който да се уточнява, че ще му се плащат сметки като на звезда ли?… С кого — какво? Неговото име е с главни букви… над и с еднакъв размер със заглавието? Мамка му!… Ами парите, има ли някакви изисквания?… Нищо, само сметките, така ли? Христе, напиши му там каквото иска и го доведи тук!… Никакво отстраняване по време на репетициите без пълна компенсация ли? Какво означава това да му…? И аз не знам, но му го напиши в договора.

* * *

Един час и двадесет и две минути по-късно, входната врата се отвори и циганинът с оранжевата риза и дългия син пояс се втурна във фоайето с балетни завъртания, докато стигна до входа на просторната дневна, където тримата адвокати и генерал Макензи Хоукинс седяха в полукръг. Всички глави се извърнаха и Роман З. обяви:

— Прекрасна, прекрасна лейди и вие, джентълмени — е, също такива. Сега ще ви представя полковник Сайръс, мъж, мощен като средиземноморско дърво, който иска да направи изявление.

— Достатъчно за него! — дочу се съскащ шепот откъм тъмното фоайе. — Сега за мен, човече!

Появи се огромната фигура на черния наемник, който с известно притеснение в гласа каза:

— Здравейте, приятели — после продължи, сякаш разкриваше някаква тайна: — Бих желал да ви представя един човек на изкуството, който е играл в много от великите представления на Бродуей и чиито блестящи роли възмутиха цялата страна…

— „Възхитиха“, идиот такъв!

— Актьор с извънредно дълбок и безлик…

— Раз — разно — разнолик, гъз такъв!

— По дяволите, човече. Правя каквото ми е по силите…

— Продължителното представяне, поднесено по неадекватен начин убива премиерата. Махни се от пътя ми!

Висок кльощав мъж взе наведнъж малкото стъпала към дневната с жар и енергия, които не отговаряха на възрастта му. Със сивата си развяваща се коса, остри черти и бляскави очи, говорещи за хиляди подобни наелектризирани премиери на сцена той зашемети групичката пред себе си точно така, както го беше правил в безброй такива пълни къщи в миналото. Погледът му се спря на Аарон Пинкъс; той се приближи към адвоката с любезен поклон.

— Вие ме призовахте, сър, и аз се подчиних. Ваш слуга и безстрашен рицар, господарю мой!

— Защо, Хенри — каза Аарон, надигна се от стола си и се здрависа с актьора. — Това беше прекрасно! Напомни ми за едно твое чудесно солово представление. Откъс от „Принца-студент“ ако не се лъжа.

— Всъщност, това трябва да е било приблизително преди шест и половина години — на дванадесети март, ако не греша, следобед в два часа. Спомням си го смътно, защото ми се струва, че тогава гласът ми не беше в най-добрата си форма.

— Определено беше в много добра форма, чудесен беше… Ето, позволи ми да те представя на приятелите ми…

— С удоволствие, особено на това прекрасно същество — Сър Хенри взе лявата ръка на Дженифър и я поднесе към устните си, приковал поглед в нейния, докато нежно целуваше горната част на китката й. — Само докосването до теб ме прави безсмъртен, сладка Елена… Мислила ли сте някога за театрална кариера?

— Не, но на времето работих малко като фотомодел — отвърна Редуинг, скромно наслаждавайки се на момента.

— Това е една стъпка, скъпо дете, само една стъпка, но в правилната посока. Може би трябва да обядваме заедно някой ден. Аз преподавам частни уроци и таксата в определени случаи би могла да бъде нищожна.