Пътят към Омаха

— Та тя е адвокат, за Бога! — каза Сам, без да разбира защо е толкова нелюбезен.

— Това е ужасна загуба — каза актьорът и отпусна бавно ръката си. — Както го е казал Бардът в „Хенри Шести“: „Първо ще изтребим всички хора на закона“… Без теб, разбира се, Аарон, ти имаш душа на човек на изкуството.

— Да, ами нека ти представя всички поред, Хенри. Актрисата — адвокатката — е госпожица Редуинг.

— Докато не сте започнал отново да й трошите ръката, аз съм Сам Девъро и също съм адвокат.

— Шекспир си е имал своите прозрения…

— А този джентълмен в индианските одежди е генерал Макензи Хоукинс…

— А, значи това сте вие! — възкликна артистът, сграбчи ръката на Ястреба и я раздруса здраво. — Гледах онзи филм за вас — как сте могъл да го понесете? Нямахте ли никакъв контрол върху сценария, върху заснемането? Боже мой, този задник, който играеше вас, трябва да си слага червило!

— Мисля, че си слага — каза предпазливо генералът, но явно беше впечатлен.

— Обръщам се към всички — прекъсна ги Пинкъс. — Искам да ви запозная с Хенри Ървинг Сътън, кръстен на Сътън Плейс в Англия, където се намира домът на прадедите му и често споменаван във вестниците с името сър Хенри Ървинг, по аналогия с големия актьор от Елизабетинския Театър, с когото често го сравняват. Изключителен сценичен артист…

— Кой го е казал? — каза раздразнено Сам.

— Малкият мозък предполага големи съмнения — отвърна Хенри Ървинг Сътън, поглеждайки дълбокомислено към Девъро.

— А това пък кой го е казал? Патока Доналд ли?

— Не, един френски драматург на име Ануи. Съмнявам се, че изобщо сте чувал за него.

— О, така ли? А какво ще кажете за „Не ти остава нищо друго освен да крещиш!“… А? Как ви се струва?

— „Антигона“, но преводът ви не е точен — Сътън се обърна към Хоукинс: — Генерале, направете ми една услуга — моля ви в качеството си на бивш лейтенант от Африканския корпус, където съм ви чувал да говорите неведнъж, а и видях как направихте Монтгомъри на пух и прах.

— Вие сте бил там, така ли?

— В разузнавателното отделение.

— Момчета, та вие бяхте най-добрите! Вие така объркахте швабите в пустинята, че те даже не разбраха къде са ни танковете!

— Повечето бяхме актьори, които можеха да говорят малко немски, фактически, това беше фасулска работа за нас — толкова беше лесно да се престорим на войници, умиращи от жажда и да дрънкаме грешна информация. Наистина съвсем просто.

— Но вие бяхте във вражески униформи. Можеха да ви разстрелят!

— Възможно беше, но иначе кога щяхме да имаме шанс да играем в такива роли?

— Добре, проклет да съм! Каквото и да поискаш от мен, войнико, ще го изпълня.

— Пак се прави на шут — измърмори Девъро. — На мен ми ги пробутва тия номера през цялото време.

— Искам от вас да говорите, генерале, за предпочитане е да рецитирате нещо, което може би и двамата знаем, да речем част от стихотворение или поема, или пък думи на песен. Отначало говорете нормално, а после викайте, както правят командирите.

— Ами да видим тогава — каза Ястреба и вдигна очи. — Винаги съм харесвал онази стара бойна песничка, знаете ли я — „През поля и през гори, прашни пътища мини“…

— Недейте да пеете, генерале, просто кажете думите — нареди актьорът и лицето му моментално започна да приема изражението на Макензи, а от устата му започнаха да излизат тихи звуци, докато старият боен кон рецитираше думите на „Ескадроните настъпват“. След това двата гласа зазвучаха с еднаква сила, а после единият отслабна, а другият го надви. Говореше само Хенри Ървинг Сътън. Интонацията и паузите на речта му, движенията на тялото и изражението почти не се различаваха от тези на Ястреба.

— По дяволите! — възкликна генералът удивен.

— Забележително, Хенри!

— Не е зле, бих се осмелил да кажа.

— Вие сте страхотен актьор, господин Сътън!

— О, не, скъпо дете на радостта — възпротиви се скромно Сър Хенри Ървинг. — Това не е актьорска интерпретация, а просто мимикрия. Би могъл да го направи всеки второразряден комик. Получавате измамно впечатление от жестовете и изражението, както и от гласовите интонации… Обяснявам това по-подробно по време на частните ми уроци. Обяд?

— Защо не взеха вас да играете моята роля в този скапан филм, по дяволите?

— Загубен импресарио, mon general, нямате си и представа какви са… Покажете ми поне един кадрови офицер, на който не му се позволява да покаже качествата си в битката, защото Taifa нареченият му началник се страхува, че организацията му ще се разпадне — в моя случай ставаше въпрос за един малък, но постоянен приход от някакъв сапунен сериал.

— Бих застрелял такъв негодник!

— Пробвах. За нещастие не го уцелих… Един обяд, мис Редуинг?

— Струва ми се, че не би било зле да се захванем с непосредствената работа — каза твърдо Пинкъс и подкани всички да седнат. Те го направиха, а Сам се втурна и седна между Дженифър и Сътън.

— Разбира се, Аарон — съгласи се актьорът, хвърляйки един поглед на досадника. — Аз просто исках да облекча страданията на един ограничен мозък, който очевидно би подхождал на някой обитател на Антилските острови.

— Прозрачен си, жабоко Кермит — каза Девъро.

— Сам!

— О’кей, Джени, прекалих. Никога не съм правил така в съда.

— Можем ли да започваме? — обърна се Пинкъс към Сайръс, който се стараеше да бъде колкото се може по-далеч от Хенри Ървинг. Пътешествието от Бостън до тук с актьора бе подложило на изпитание не само търпението му, но и здравия му разсъдък. — Вашият колега ще се присъедини ли към нас? — попита Аарон.

— Аз ще му кажа каквото е необходимо да знае — каза тихо Сайръс и седна. — Бих желал всичко да е възможно най-просто. Честно казано, комбината между Роман З. и новия ни приятел ми се вижда не съвсем подходяща. Но ще се справя.

— Имате хубав плътен глас, млади човече — прекъсна ги сър Хенри, очевидно раздразнен, че не може да подслуша разговора между Сайръс и възрастния адвокат. — Пял ли сте някога песента „Реката на смелчака“?

— Не се закачай с мен, човече — каза наемникът.

— Не, аз говоря съвсем сериозно. Един нов вариант на Снежна лодка…

— Хенри, приятелю, нека оставим всичко това за по-късно — намеси се Аарон, вдигнал умоляващо и двете си ръце. — Не разполагаме с много време.

— Разбира се, скъпи приятелю, завесата трябва да се вдигне.

— И то възможно най-бързо — подкрепи го Сайръс. — Даже тази нощ, за предпочитане е още тази нощ, ако ни е по силите.

— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Дженифър.

— Аз мога да се свържа с този така наречен Нобелов комитет в хотела, като цивилен адютант на генерала — отвърна наемникът. — Имам подходящи дрехи в куфара си, но ще трябва да намерим някакво облекло и за Роман.