Пътят към Омаха

да му се подаде реплика, иззвъня. — Аз ще го вдигна — каза Ястреба, надигна се и отиде бързо към старинното бяло бюро до стената. — Базов лагер „Димяща шатра“.

— Хей, тъпако — дойде по линията развълнуваният глас на Малкия Джоуи Савана. — Няма да повярваш, като ти кажа в какви фъшкии си се набутал! Кълна се в гроба на леля ми Анджелина, няма такъв факир, който да може да ги изрине, включително и вуйчо ми Гуидо!

— Джоузеф, успокой се и говори по-разбираемо. Дай ми просто резултатите от разузнаването на обектите, оборудването и координатите на местонахождението им.

— Що за щур език е това?

— Удивен съм, че не го помниш от италианската ти акция…

— Там бях Господин никой. За какво говориш?

— За техническите подробности, които си проучил в хотела…

— Хич не се учудвам, че вие тъпаците изпивате на данъкоплатците и последната капка кръв! Никой кучи син не може да разбере какво говорите — вие просто ни смръзвате лайното с тоя език!

— Какво разбра, Джоузеф?

— Първо ще ти кажа, че ако тия палячовци са шведи, то аз никога не съм ял печено по норвежки, а аз съм ял, защото тази руса сладурана, с която ходех преди около две десетилетия го правеше по-вкусно и от спагети…

— Джоузеф, това дълга история ли ще бъде? Какво разбра?

— Добре, добре… Те са наели три апартамента, във всеки има две спални и като понамазах малко дланите на разни камериерки и сервитьорки разбрах, че си говорят съвсем обикновен американски, е да де, английски. И също така са луди, разбираш ли, истински откачалки. Ходят насам- натам, гледат се в огледалата и говорят глупости на себе си, като че ли не знаят кого виждат отсреща.

— Ами подкрепленията, огневата мощ?

— Нямат нищичко! Проверих всички стълбища, даже и съседните стаи, с помощта на някакъв мърльо на име Раул, който ми струваше двеста доларчета, за да провери регистъра — никой в хотела не би могъл да е свързан с тях дори по съвпадение. Единствената възможност е някакъв побъркан дрисльо на име Брикфорд Алдершоти, който, както се оказа, е пренощувал тук само една нощ.

— Маршрути за отстъпление?

— Аварийното стълбище.

— Значи казваш, че брегът е чист…

— Какъв бряг?

— Нулевата мишена, хотелът, Джоузеф!

— Когото и да хванеш от улицата, може да влезе вътре като детенце по Великден в Палермо.

— Нещо друго?

— Да, бе, ето ти номерата на стаите — Савана ги даде и след това добави. — Също, когото и да пратиш, трябва да с доста мускулест, нали се сещаш какво искам да кажа?

— Обясни го, Джоузеф.

— Ами, както ми съобщи един наблюдателен камериер на име Бюла, тия палячовци чупят бутилки, редят парчетата с ръбовете нагоре и правят върху тях лицеви опори, понякога двеста. Искам да кажа, че наистина са откачени!

Глава 22

Салваторе Д’Амброзия, известен повече като Месото, мина през въртящите се стъклени врати на сградата „Аксел-Бърлап“ на Уолстрийт, Манхатън, взе асансьора до тридесет и деветия етаж, продължи през още една стъклена врата и показа картата си на добре сложената администраторка.

Salvatore D’Ambrosia, Consultint. Картата беше печатана от братовчед му на една печатарска преса в Рикърс Айлънд.

— Бих желал да се срещна с някой си Иван Саламандър — каза Салваторе.

— Той очаква ли ви, сър?

— Това няма никакво значение, коте. Обади се!

— Съжалявам, мистър Д’Амброзия, но никой не може да влезе при президента на „Алекс-Бърлап“ без предварителна уговорка.

— Що не пробваш аз да вляза, сладурано, или може би трябва да ти счупя бюрото.

— Какво?

— Просто се обади, capisce?

Господин Д’Амброзия бе незабавно приет в облицованата с ламперия светая светих на въпросния Иван Саламандър, президент на третата по големина брокерска къща на Уолстрийт.

— Какво… какво-о-о? — изкрещя хърбавият очилат Саламандър, като бършеше непрекъснато леещата се от челото му пот. — Трябваше ли да изкарваш акъла на някаква нещастна администраторка, на която плащам астрономическа заплата и купувам кожени палта, и за която жена ми в никакъв случай не трябва да разбере?

— Трябва да поговорим, господин Саламандър. Нещо повече — трябва да ме слушате. А и вашата секретарка не се развълнува кой знае колко.

— Сигурно, сигурно, аз й казах да запази ледено спокойствие! — изписка Иван Грозни, както го знаеха на Уолстрийт. — Да не ме смятате за глупак?… Не съм глупак, господин Бабанко и бих предпочел да ми кажете каквото имате да ми казвате в някоя вмирисана пицария в Бруклин!

— Моите съдружници и аз също не си падаме много по вмирисаните ви салами и развалената ви риба. Вашите деликатеси могат да усмърдят душата на всички.

— Щом като уточнихме различията в кулинарните си предпочитания, какво още има да ми казва един уличен боец, та да си губя ценното време с него? А? А?

— Ще го губиш, защото това, което имам да ти казвам, идва от самия голям човек и ако в момента се опитваш да записваш на някаква си лента, той ще ти пререже гърлото. Capisce?

— Честна дума, честна дума, няма такова нещо! Да не мислиш, че съм откачил?… Какво казва големият човек?

— Купувай отбрана, и по-специално самолети и свързани… чакай малко, това трябва да го прочета — Д’Амброзия бръкна в джоба си и извади парче хартия. — Да, ето ги. Самолети и всички свързани с тях допълнителни компоненти — точно така, компоненти, това беше дето не можах да го запомня.

— Това е лудост! Отбраната я завряха в кенефа, навсякъде са с орязани бюджети!

— Ето и останалата част и пак ти повтарям, ако ти се върти някаква лента, направо увисваш на куката.

— Да не съм побъркан.

— Нещата страхотно се промениха — Месото отново погледна в инструкциите си и известно време чете, помръдвайки безмълвно устни. — О’кей, ето го… Случиха се обезпокояващи събития — продължи Д’Амброзия с безучастен глас и неподвижен поглед, като човек, който си припомня това, което е наизустил, — за които обществеността не трябва да разбере, поради паниката, която би народила такава информация…

— Да не би да имаш предвид породила?

— Аз съм с вас. За каквото и да е.

— Продължавай.

— Съществува голяма намеса в суб… субстратисферните военни сателитни трансмисии, откъдето може да се заключи, че летящите на голяма височина самолети са… изпортили работата.

— На голяма височина ли — бомбардировачите Ю-2 ли? Да не би руснаците