Пътят към Омаха

— Ако имате намерение да играете тази игра, господин Актьор, ще ви кажа, че вие имате само роля на генерал, вие бяхте повишен в майор, а на мен ми бе даден чин полковник. Губите, сър Хенри.

— Проклети непочтителни цивилни…

— Вие къде се намирате още, по дяволите. Втората световна война отдавна свърши. Освен това трябва да тръгваме. Очакват ни в двайсет и два, нула, нула.

— Двайсет и два нула нула какво?

— Часа, майоре, или генерале, ако така повече ви харесва. Това е военният термин за десет часа вечерта.

— Никога не съм се оправял добре с проклетите числа…

* * *

Трите хотелски апартамента на „Нобеловия“ комитет бяха подобни един на друг. Средният беше определен за място на срещата между прочутия Генерал Макензи Хоукинс, Воин на столетието, и важните „гости от Стокхолм“. Както бе договорено от адютанта на генерала, някой си Сайръс Маршъл, о.з. полковник от армията на САЩ, срещата трябваше да бъде частна, без да присъстват представители на пресата или да се дават някакви изявления. Защото, както обясни полковникът, въпреки че уважаваният воин бил извънредно поласкан от наградата, в момента завършвал мемоарите си „Мир чрез кръв“ и би желал да знае продължителността на пътуването и задълженията към медиите, преди да вземе решение дали да я приеме. Говорителят на комитета, някой си Ларс Олафер, реагира на предложението за тайна среща с такъв ентусиазъм, че полковник Сайръс добави и газови пистолети към другата екипировка.

— В униформа ще правя далеч по-силно впечатление! — каза ядосано Сътън, вървейки по коридора на хотела в костюм рибена кост, взет от апартамента му в Бостън. — Тези проклети дрехи може и да са подходящи за Милионерите на Шоу, но не и за настоящата мисия.

— Ей, изглеждаш страхотно — каза Роман З., щипвайки бузата на Сътън за негово най-голямо удивление. — Трябваше само да си сложиш може би едно цвете на ревера, щеше да ти придава съвсем завършен вид.

— Престани, Роман — каза тихо Сайръс. — Много добре изглежда… Готов ли сте, генерале?

— Говорите с професионалист, скъпи момко. Адреналинът ми се покачва, колкото повече приближава момента. Ето, магията започва!… Почукайте на вратата, влезте пред мен, както е редно и аз ще изиграя встъплението си.

— И помнете, татенце — направи му забележка пред вратата наемникът, — вие сте страхотен актьор, признавам го, но, моля ви, не се увличайте прекалено много, защото те ще се изплашат. Искаме да разберем всичко, каквото можем, преди да изиграем хода си.

Сайръс почука на вратата и се изпъна в стегната военна стойка. Вратата бе отворена от един белокос мъж с прошарена рижа брада и с очила без рамки, увиснали на нека му.

— Полковник Маршъл, сър — продължи Сайръс, представяйки се, — адютант на генерал Макензи Хоукинс.

— Тобъре тошъл, полкофник — каза мнимият член на Нобеловия комитет с изключително твърд шведски акцент, което накара опитният Сайръс да трепне. — Са нас е изфънредно удофолствие да се срещнем с феликия хенерал. — Той се поклони любезно и отстъпи назад, за да посрещне уважавания Воин на столетието, който пристъпи през вратата като истински Родоски колос. Възбуденият Роман З. бързо се плъзна след него.

— За мен е голяма чест, джентълмени! — възкликна актьорът с дрезгавина в гласа, почти неразличима от тази на Макензи Хоукинс. — Дълбоко съм поласкан от това, че вашият избор падна върху един незначителен персонаж в значителната драма на нашето време. Аз просто направих каквото ми беше по възможностите и като стар воин, кален в битките, мога да кажа единствено, че ние издигнахме стена от смъртта на нашите герои, тези смелчаци, които отдадоха живота си за победата!

Внезапно избухна експлозия от гласове с различни акценти, които нямаха нищо общо с шведския.

— Исусе, той е това!

— Пак забравяш граматиката, но за Бога, така е!

— Не мога да повярвам, мислех, че е починал още преди години!

— Не и на сцената, не! Никога не е умирал на сцената — винаги е бил завладяващ!

— Най-добрият драматичен актьор на нашето време! Уолтър Абел на седемдесетте и осемдесетте. Блестящо изпълнение!

— Какво става тук, по дяволите? — изкрещя полковник Сайръс, обаче природно надареният му, но нешколуван глас не можа изобщо да се справи с шпионската актьорска група на Етълред Броукмайкъл. — Ще ми каже ли някой? — той отново се опита да извиси глас над шумотевицата, създадена от „Самоубийствената Шесторка“, които се бяха струпали около генерал Макензи Хоукинс. Те се здрависваха с него, потупваха го по раменете, а един беше изпаднал в екстаз и целуваше пръстена му с емблемата на Клуба на актьора. — По дяволите! Ще ми обясни ли някой какво е всичко това?

— Нека опитам! — каза Дъстин със светнали очи. — Вие очевидно сте бил нает доста късно в тази операция, така че няма как да го знаете, но това не е онзи палячо Хоукинс, а един от най-добрите театрални актьори! Ние всички сме го гледали, когато бяхме по-млади, ходили сме по няколко пъти на представленията му, следвали сме го в „Джо Алън“ — това е барчето на актьорите — и сме го обсипвали с въпроси, опитвайки се да попием всички тайни, на които би могъл да ни научи.

— На какво да ви научи? За какво говорите?

— Този човек е Хенри Ървинг Сътън! Големият Сътън, сър Хенри.

— Да, знам — прекъсна го Сайръс, провален и сломен. — Както отдавна починалия английски актьор на име Ървинг, който няма нищо общо с банкера или шивача на Първо Авеню… Чакай малко? — изкрещя внезапно наемникът. — А вие кои сте, по дяволите?

— Всеки от нас ще каже само името си, чина и серийния номер, — отвърна Марлон, дочувайки въпроса на Сайръс, след което неохотно се извърна от дълбокоуважавания Сътън, който приемаше овациите от колегите си с поразяваща скромност.

— Име, чин и… — за какво говорите, по дяволите?

— Точно това, което казах, полковник. Име, чин и сериен номер според законите на Женевската конвенция. Нищо повече.

— Вие военни ли сте?

— И то много особени военни — отвърна Дъстин, хвърляйки един поглед към кумира си, който беше приковал вниманието на бойните му другари с изброяване на предишните си триумфални роли. — Ние сме разузнавателна част и мисиите ни са строго секретни.

— И тая идиотщина с Нобеловия комитет е една от тия операции?

— Казано между нас двамата — каза тайнствено Дъстин, навеждайки се към Сайръс, — вие имате късмет, че сме точно ние, иначе пенсията ви щеше да отиде по дяволите. Този човек не е генерал Хоукинс! Измамили са ви, полковник, забаламосали са ви, ако разбирате какво искам да кажа.

— Наистина ли…? — каза Сайръс, като пред припадък.

— Сто на сто е така, сър. Както очевидно е бил измамен и господин Сътън — сър Хенри. Той никога не би заложил великолепната си репутация, като се забърка в един глобален заговор, целящ да осакати първата защитна линия на тази страна. Никога!

— Първа защитна линия — глобален заговор…?

— Дотам стигнаха кратките разяснения, които ни бяха дадени, полковник.

— Та и това е много, мамка му! — каза Сайръс, като че ли се отърсваше от вцепенението. — Но кои сте