Пътят към Омаха

вие и откъде точно идвате?

— форт Бенинг, под командването на бригаден генерал Етълред Броукмайкъл. Имената ни нито имат някакво значение, нито са необходими при тези обстоятелства, достатъчно е да кажа, че ни наричат „Самоубийствената шесторка“.

— Самоубийствената…! Господи, най-ефективната антитерористична част, която се е подвизавала някога!

— Да, и ние така сме чували.

— Но вие сте… вие сте…

— Точно така, ние сме актьори.

— Актьори ли? — викна Сайръс така страховито, че Хенри Ървинг Сътън и тълпата обожатели замлъкнаха и погледнаха удивено наемника. — Вие сте — вие сте актьори, всичките?

— И най-чудесната група колеги, които съм срещал от години насам, полковник. Те изпълняват ролите си перфектно. Забележете с какво внимание са подбрали дрехите си, с каква точна европейска кройка са костюмите им, как убитите цветове подхождат на репутацията им на уважавани академици. Можете също така да се възхитите на вниманието, което са отделили на брадите и мустаците си — оттенъци на сивото, без да се прекалява, добавяйки по този начин няколко години към възрастта си. Ами стойките им, Полковник?

Почти незабележимо прегърбените рамене и леките вдлъбнатини на гръдните им кошове, които наблюдавахме при влизането ни в стаята. Ами очилата без рамки и тези с роговите рамки. Те са типични за хора, които много четат и имат проблеми със зрението… Да, полковник, те наистина са актьори — добри актьори.

— Той е забелязал всичко!

— Каква наблюдателност!

— Всеки нищожен детайл…

— Детайлите, джентълмени — провъзгласи Сътън, — са нашите тайни оръжия, не го забравяйте никога. — Хор от „Никога!“, „Разбира се, че няма!“ и „Как бихме могли да забравим?“ последва изявлението и възрастният актьор вдигна двете си ръце. — Но, разбира се, това няма нужда да ви го казвам. На мен ми е ясно, че вие съвсем убедително сте заблудили милиони хора с представлението си на летището… Много добре, жреци на Талия! А сега, искам да се запозная с всеки един от вас. Имената ви, моля.

— Ами — започна говорителят, Ларс Олафер, не много охотно, — ако не беше присъствието на определени хора ние с най-голям ентусиазъм бихме се представили с истинските си имена, но имаме заповед да останем с прякорите си, което, лично за мен, е много конфузно.

— Защо така?

— Честно казано, защото нося една титла, която не съм заслужил, за разлика от вас… Наричат ме „сър Лари“, защото малкото ми име наистина е Лоурънс.

— Тогава трябва да кажа, че наистина сте го заслужил. Когато Лари и Вив бяха заедно, ние с тях изпихме доста ейл и между вас и този кльощав, но ужасно симпатичен мъж наистина има някаква прилика. Тогава, разбира се, играех Първият рицар в неговия Бекет.

— Това ми стига преди да умра…

— Вие бяхте велик!

— Великолепен!

— Изключителен!

— Може ли да престанете с тия глупости! — изкрещя Сайръс и вените на широкия му врат се откроиха.

— Наричат ме Херцога.

— Аз съм Силвестър.

— Марлон ми е името.

— Дъстин — нали знаете, знаете… така де, де, де?

— Зоват ме Тели, генерале, скъпи ми. Искаш ли близалка?

— Всички сте страхотни!

— А това всичко е пълен абсурд! — изкрещя Сайръс, хващайки за реверите Дъстин и Силвестър. — Чуйте ме сега, негодници такива!

— Хей, черни приятелю — каза кротко Роман З., потупвайки широкия гръб на колегата си. — Не си вдигай чак толкова кръвното, човече!

— По дяволите кръвното, ще ги застрелям всички тия копелета!

— О, пътнико, толкова ли сте примитивен — каза Херцогът. — Вижте, господине, ние не вярваме в насилието. Всъщност то е просто състояние на съзнанието.

— Състояние на кое? — изписка тъмнокожият наемник.

— На съзнанието — обясни Херцогът. — Фройд го нарича трескаво продължение на въображението — ние доста го използваме в актьорските класове, с импровизация, естествено.

— Естествено! — Сайръс пусна беззащитните си заложници. — Предавам се — измърмори той и се свлече в най-близкия стол, а Роман З. започна да масажира раменете му. — Предавам се! — повтори на висок глас и изгледа одобрително тълпата лунатици пред него — и под него. — Значи вие сте „Самоубийствената шесторка“? Антитерористичната част, за която са съчинени песни? Това е пълна лудост!

— Прав сте донякъде, полковник — изрече Силвестър с нормалния си глас от Йейлския драматичен университет, — защото на нас никога не ни се е налагало да вадим оръжие или да нараняваме някого, ако не броим няколко изкълчени китки и пукнати ребра… Ние просто не работим по този начин. Разбирате ли, така е по-лесно за всички. Ние изпълняваме нашите мисии като се превъплъщаваме и обикновено всяваме страх в мишените си, но от време на време се сдобиваме с един или двама нови приятели.

— Е-е-е-о-у-у-е-е-а! — изръмжа Сайръс, с крясък, достоен за Ануи. — Писна ми! Наистина ми писна!… Вие, сър Хенри, сте бил военен — чух онзи освидетелстван Хоукинс да казва, че сте бил някакъв проклет герой от Северна Африка! Къде отиде този човек?

— В един примитивен смисъл, полковник, всички войници са актьори. Ние сме изплашени, но се опитваме да се преструваме, че не сме; знаем, че скъпоценния ни живот може да ни бъде отнет във всеки един момент, но пренебрегваме това познание поради ирационалната причина, че непосредственият обект е неизмеримо по-важен, при все, че в дълбините на мозъците си разбираме, че той е просто статистика върху някаква карта. Проблемът при войниците в битката е, че те трябва да се превърнат в актьори без подходящо обучение… Ако всички войници с подгизнали и окаляни крака разбираха правилата, те щяха да се зъбят злобно, докато стрелят във въздуха над главите на други млади хора, които те не познават, но с които биха могли да пият по едно питие в някой бар в друго време и на друго място.

— Глупости! А какво ще кажете за ценностите и убежденията? Аз съм се бил и за двете страни, но никога срещу това, в което съм вярвал!

— Ами, значи вие сте човек с морал, полковник, и аз ви поднасям почитанията си. Обаче вие също се биете за най-спорния от всички мотиви. За пари.

— А тези палячовци за какво се бият?

— Нямам ни най-малко понятие, но се съмнявам, че финансовото благополучие е на първо място. Поне както го разбирам аз, те реализират театралните си амбиции, които са хранили цял живот — по един доста необичаен начин, но очевидно с голям успех.

— Аз ще им го дам с абсолютна сигурност — каза Сайръс и се обърна към Роман З. — Увековечи ли всичко?

— Всичко и всички, мой вечни приятелю.

— Добре — огромният негър се обърна отново към актьорите, спря погледа си върху Дъстин и каза: — Ти, малкия, ела тук! — Дребният артист погледна въпросително към другарите си. — За Бога, човече, искам просто да поговоря с теб насаме. Да не мислиш, че моят приятел и аз можем да обезвредим цялата