Пътят към Омаха

съм част от него. И сигурно ще трябва да дам петдесет долара само за да седна в някое кино и да гледам това, което те са направили под мое ръководство. О, Христе, ужасно е!

— Такъв е животът, както пееше Олд Блу Айс в онази песен — каза журналистът с химикалка, приготвена да записва. — Всъщност, хрумна ми, Франсис Албърт търси роля, която да му харесва — той дори може да играе вас.

— Франсис Албърт ли…?

— Имам предвид франк, естествено, Синатра, разбира се.

— Не! — изрева бригадният генерал. — Аз съм направил всичко това и съм го направил по мой собствен начин!

— Какво беше това?

— Добре, ще ви кажа — Броукмайкъл се обливаше в пот. — По-късно, като отмине всичко това, той вероятно ще ми благодари, може да ми намери и друга звезда, но дори и да не го направи, поне той самият ще плати петдесет долара и ще гледа филма, моя филм.

— Не схванах мисълта ви, генерале.

— Държавният секретар! — прошепна Броуки Две. — Той е този, заради когото моята „Самоубийствена шесторка“ е в Бостън. Той пристигна тук вчера инкогнито, никой в базата не разбра кой е, а и картата му беше пълен фалшификат!

— Бинго! — изкрещя Ястреба, скочи от стола в пълен ръст и смъкна глупавата червена перука от главата си. — Готово, Броуки! Как си стари приятелю, ти нещастен кучи сине?

Етълред Броукмайкъл онемя и се парализира. От зиналата му уста се отрониха няколко ниски гърлени звука, придружени от пискливи носови просвирвания. — Ахххх… ахххх!

— Това ли е начинът за посрещане на един стар колега, дори и да е душевноболен и някакъв нещастник, който може би не е трябвало да получи Медалите?

— Олеле… олеле!

— А, аз забравих, той е също предател и създател на неприятности, а сигурно има нещо гнило зад тези медали, сигурно е насочвал към себе си собствения си огън, само така ще да е било.

— Няххх… няхх!

— Искаш да кажеш, че така не става ли, а, пикльо?

— Мак, престани! — проплака Броуки Две, окопитил се достатъчно, за да протестира. — Ти и понятие се нямаш през какво преминах аз… развода — тази кучка иска да ми изпие кръвчицата — и просенето на фондове от Вашингтон, и уреждане на изявите на моята част — Исусе, трябва да намирам добра публика за проклетите им четения на сцена, а войниците не разбират и дума и пушат разни странни цигари, които им помагат да минат през това изпитание… Имай, милост, Мак. Аз просто се опитвам да оцелея! Ти какво щеше да направиш, щеше да кажеш на Държавния секретар да си гледа работата ли?

— Сигурно така щях да направя.

— Е, да, на теб никога не ти се е налагало да плащаш и цент издръжки.

— Разбира се, че не ми се е налагало. Аз съм научил кобилките си как да се грижат за себе си и за Бога, те го правят. Дори и да закъсам, всяка от тях би ми помогнала.

— Изобщо не мога да го разбера, изобщо.

— Просто е. Аз обичах всяка една от тях и съм им помогнал да станат по-добри, отколкото са били. Ти не си обичал и не си помогнал.

— Добре, Мак, по дяволите, този Пийс със жабешките очи е изфабрикувал страхотно дело срещу теб! А когато ми каза, че оня въшлив мръсен адвокат Девъро също е замесен, аз побеснях — наистина побеснях.

— Би трябвало да се засрамиш донякъде, Броуки, защото точно този „мръсен“ Девъро е причината аз да съм тук… за да ти помогна да си измъкнеш задника от най-голямата мръсотия, в която си могъл да попаднеш.

— Какво?

— Време е и ти да проявиш малко снизходителност, генерале. Сам Девъро вече осъзна, че тогава прекали с обвиненията си срещу теб и иска да се реваншира за младежката си недискретност. Мислиш ли, че бих рискувал да дойда чак тук и да вляза право във вражеския лагер, ако той не беше настоял?

— Какви ми ги говориш, по дяволите?

— Тебе са те заложили като патица-примамка, Броуки. Сам разбра това и буквално ми заповяда да взема самолета и да дойда тук, за да те предупредя.

— Какво? Как?

— Става въпрос за това незначително дело срещу правителството — винаги има някой, който да съди правителството — но специално това ще се превърне в голям конфуз за Уорън Пийс, а той особено много е загрижен за имиджа си като политик. Той иска да предотврати този конфуз, така че набелязва теб и твоя отбор да му свършите мръсната работа, като те убеждава, че става въпрос за национална криза и в минутата, в която му я свършиш, той вече няма да те познава! Делото е изхвърлено от съда, защото ищците не са се явили, все някой ще изрази някакъв протест и по веригата на елиминирането следата води право към „Самоубийствената шесторка“ — и теб. Офицер с висок ранг, който едва е отхврълил сериозни обвинения в Златния триъгълник. Ти си жива мърша, Броуки.

— Мамка му! Дали да не ги отзова.

— Ако бях на твое място, щях да пъхна и един официален меморандум в папката си — с вчерашна дата — че след размисъл си оттеглил наемниците си, защото си бил убеден, че мисията е извън обсега на конституционните права на армията. Ако има разследване от Конгреса ще натопиш Пийс, а не себе си.

— По дяволите, ще го направя!… Мак, а ти откъде знаеш толкова много за Лос Анджелис и за „Поло Лондж“ и всичките тези други неща, за които говори?

— Забравяш, стари приятелю, за мен правиха филм. Бях консултант там цели десет шантави седмици, куртоазия от страна на мръсните копелета от Пентагона, които си мислеха, че филмът ще направи чудеса с квотата на наборниците.

— Паднаха си право на носа, всеки го разбра. Това беше най-загубеният филм, който съм гледал през живота си, а аз съм нещо като специалист. Искам да кажа, че беше наистина ужасен и макар, че те мразех и в червата си, ми стана страшно обидно за теб.

— На мен също ми беше противно, но имаше и компенсации, каквито само това място би могло да осигури… Отзови хората си, Броуки. Тръгнал си по пътеката на губещите.

— Ще ги отзова, ще ги отзова. Просто трябва да намеря начин.

— Вдигни телефона и дай заповед, това е всичко.

— Не е чак толкова лесно, колкото го казваш. Христе, противопоставям се на разпорежданията на Държавния секретар! Сигурно ще се поболея…

— Говориш глупости, Броуки?

— За Бога, трябва да помисля!

— Щом така и така си започнал, помисли и върху това. — Ястреба разкопча сакото си и го разтвори, разкривайки малък записващ касетофон, закрепен на колана му. — Един полковник, когото повиших наскоро, ми предложи да се „омотая в жици“, така го нарича това. Всяка дума, изречена в тази стая, е записана.

— Ти си подлец, Мак!

— Я стига, генерале, ние сме просто двама другари от доброто старо време, а и аз също трябва да оцелявам… Каква беше тази фраза? „Ако не те вземе дяволът, то голямата бездна ще го направи“, нали така?

— Никога не съм го чувал досега.

— И аз не съм, но подхожда донякъде, нали?

Глава 24