Пътят към Омаха

* * *

— Муус, би ли ми казал, ако обичаш…

— По дяволите, Писър70, можеш да играеш в клуба ми по което време си пожелаеш! — изрева президентът на „Петротоксик Амалгамейтид“. — Забрави това, което ти наговори преди няколко дни тъпият ми задник. За мен ще бъде чест да ударя няколко топки с теб.

— Наистина не разбирам…

— Разбира се, че разбираш и аз знам защо не можеш да говориш. Нека просто ти кажа, добри ми стари приятелю, че ти си номер едно в моя списък, никога не го забравяй… Е, хайде, трябва да тръгвам, току-що ме избраха за председател на съвета, но ако ти искаш този пост, твой е.

* * *

— Дузи, току-що говорих с Брики, Фроги и Муус и трябва да кажа, че съм озадачен.

— Разбирам те, старо приятел че. В кабинета ти има хора, така ли? Просто кажи „да“ и аз ще говоря както подобава.

— Казвам „не“ и ти можеш да говориш каквото си искаш!

— А има ли бълхи на телефона ти?

— Абсолютно е забранено. Кабинетът се „измита“ всяка сутрин, а отвън са монтирани и оловни щитове против електронно засичане.

— Добре, приятел, ти наистина си взел в ръце нещата там.

— Всъщност, това е стандартна процедура… Дузи, какво става, по дяволите?

— Изпитваш ли ме?

Държавният секретар замълча: щом нищо друго не действаше, може би това беше начинът. — Може и да те изпитвам, Дузи. Може и да искам да се уверя, че вие всички разбирате.

— Ти си най-продуктивният мозък, излизал от нашата тайфа, откакто през двадесетте се справихме с профсъюзите. И ти го постигна с блестящо въображение, а не чрез изстрели по разни смрадливи социалисти или конгресмени с ляв уклон!

— Ще трябва да те понатисна, Дузи — каза зашеметеният Уорън Пийс неохотно и изпод оредяващата му коса започна да се стича пот. — Как точно съм го направил?

— НЛО-тата! — възкликна Дузи. — Както се изрази онзи ужасен Иван Саламандър — сега ние трябва да въоръжим целия свят! Блестящо, Писър, абсолютно блестящо!

— НЛО-та ли? За какво говориш?

— Върховна ръка, приятелю, наистина върховна ръка.

— НЛО-та…? О, Господи!

* * *

Самолетът с единствен пътник — Ястреба, кацна на летището в Манчестър, Ню Хемпшир, приблизително на десет мили южно от Хуксет. Решението да се заобиколи Бостън и да се лети направо към Манчестър, принадлежеше на Сам Девъро, който се мотивира с това, че предишният път Мак е бил засечен от някого на Летище „Логън“ и това би могло да се случи отново, та защо да се поема излишен риск? Освен това, нещата бързо приближаваха към точката си на кипене, така че ако можеха да се спестят час или два шофиране, защо да не го направи. Следващият ход на Мак беше да обезвреди „Самоубийствената шесторка“, които, според Деси-Едно, се намираха в състояние на пълно разлагане благодарение на кулинарния талант на Деси-Две. Останалото зависеше единствено от убедителността на генерала.

Пади Лафърти, изключително горд и готов на всякакви геройства, взе генерала с лимузината на Пинкъс и о, чудо на чудесата, самият велик човек още веднъж избра да седне отпред при Пади.

— Кажи ми, Пади — каза Ястреба, след като поеха на север в посока Хуксет, — какво знаеш за актьорите, имам предвид истинските актьори?

— Като изключим сър Хенри, не знам кой знае колко, генерале.

— Е, той е по-особен случай, поне така ми се струва; поне има славна артистична биография. Ами другите, които нямат?

— От всичко, което съм чел по вестниците и списанията, дето господин Пинкъс ги оставя в колата, те всички чакат да ги открият, за да се сдобият със славна биография. Може да не се изразявам много умно, но поне така си мисля.

— Напротив, Пади, много е умно, точно това е отговорът.

— На кое, сър?

— На това как да накарам едни хора да променят намеренията си, без да му мислят много-много.

Осем минути по-късно Ястреба влезе в скиорската хижа. Беше слънчев летен следобед и Деси-Две току-що беше сервирал късен обяд — вечеря; резултатите бяха прекалено очебийни. Шестимата бяха насядали във фоайето и всеки гледаше пред себе си с поглед на окачена за сушене риба. Единственото изключение беше сър Хенри Ервинг Сътън, който очевидно беше идвал тук много пъти и преливаше от жизненост като грачещ черен гарван сред колективния махмурлук.

— Хайде, джентълмени! — изрева сър Хенри и тръгна на обиколка из стаята, като потупваше леко новите си приятели по физиономиите и ги посръгваше по ребрата. — Нашият велик генерал от Северноафриканската операция е дошъл да поговори с нас!

— Добре го казахте, майоре — изрече одобрително Ястреба. — Няма да ви отнемам много от времето, джентълмени, просто ще опресня текущата ви информация.

— Каква информация?

— Информация ли?

— Тебе трябва ли ти информация, Марлон?

— Не знам за какво говори.

— Кой е той?

— Дай му близалка, бейби.

Разширените очи на шестте безстрашни риби бавно се фокусираха върху Хоукинс, който отиде до стълбите, изкачи две стъпала и се обърна към членовете на антитерористичната група:

— Джентълмени — започна той, решен да следва всички изисквания на ораторското изкуство, — а вие наистина сте джентълмени, както и изключителни изпълнители и бойци. Моето име е Хоукинс, Макензи Хоукинс, пенсионираният генерал, когото бяхте изпратени да откриете и да изпратите в ареста.

— Боже мой, това е той!

— Изглежда точно като на снимките…

— Някой да се раздвижи…!

— Забрави.

— Краката ми нещо не ме слушат, пътник.

— Престанете, джентълмени! — леко повиши глас Ястреба — Въпреки че смятам тази заповед за излишна, като виждам какво се разиграва пред очите ми. Току-що се завърнах от Форт Бенинг, след като разговарях с моя добър приятел и дългогодишен другар по оръжие, генерал Етълред Броукмайкъл, вашият командир. Той ви изпраща поздравленията си за поредната добре изпълнена задача, заедно с нови и подробни инструкции… Настоящата мисия се отменя.

— Уоа, пътник! — каза Херцогът, надигайки се с треперещи колене, но без успех. — Кой го е казал?

— Генерал Броукмайкъл.

— Защо не ни се обади той — той — той самият, самият?