Пътят към Омаха

— Ти никога не си ходил в пустинята, Абул.

— Виждал съм я на картички — страшна е, както е страшен твоят глас, който чувам сега. Не знам къде си, но доколкото разбирам, не си в отвъдния свят!

— Казах ти, ще ти обясня по-късно…след като ме спасят.

— Спасят ли…? Благодаря ти, скъпи Винсънт, но не държа да чуя нито дума повече, фактически, настоявам да не чуя.

— Прави се тогава, че не съм аз, а някой заинтересован инвеститор. Какво става с пазара в Щатите?

— Какво става ли? Там всички са полудели. Толкова много машинации, толкова секретни споразумения — сливания, срочни сделки, контролни пакети — всичко като че ли започва от самото начало! Това е лудост!

— Какво казват оракулите?

— Не говорят, даже и с мен. В сравнение с пазара, страната на огледалата на Алиса е царство на желязната логика. Всичко изглежда лишено от всякакъв смисъл — дори и за мен.

— А какво става с компаниите от военния бранш?

— Както казвате вие, италианците, те са pazzo! Вместо акциите им да падат, те са достигнали цени, рекордни за всички времена. Москва ми се обади, там бяха и изплашени, и ядосани, питаха ме какво мисля и аз не можах да им отговоря. Хората ми в Белия дом докладваха, че и на Президента са му се обаждали поне дванадесет пъти от Кремъл и той всеки път ги е уверявал, че това вероятно се дължи на отварянето на Източните пазари и на конверсията, защото бюджетът на Пентагона продължавал да бъде все така драстично орязан… Казвам ти, Винсънт, всичко e pazzo!

— Не, Абул, не е. Перфектно е… Ще ти се обаждам, сега трябва да си взема сауната!

Държавният секретар Уорън Пийс не беше на себе си от тревога. Лявото му око беше извън всякакъв контрол и подскачаше нагоре и надолу като разфокусиран лазерен лъч, опитващ се да попадне върху някаква мишена. — Какво искате да кажете с това, че не можете да откриете генерал Броукмайкъл? — изкрещя той в слушалката на телефона. — Той се намира под пряко мое подчинение — не — подчинение на Президента на САЩ, който очаква от него доклад на свръхсекретния си телефон. Дадох ви го поне дузина пъти! Как мислите колко дълго Президентът трябва да чака един въшлив бригаден генерал, а?

— Правим каквото ни е по силите, сър — каза изплашеният и изтощен глас от форт Бенинг. — Но засега не можем да го открием.

— Пратихте ли навън екипи за издирване?

— Във всяко кино и ресторант от Кътбърт до Кълъмбъс. Проверихме записите му, обажданията му…

— Има ли нещо там?

— Нищо съществено, но донякъде необичайно. Генерал Броукмайкъл се е обаждал двадесет и седем пъти до един хотел в Бостън в продължение на два часа и половина. Естествено, ние се свързахме с хотела и попитахме дали генералът не е оставил някакво съобщение…

— Исусе, не сте казали откъде се обаждате, нали?

— Казахме само, че става въпрос за официална правителствена работа, нищо друго.

— И?

— Те просто се изсмяха на това име — четири поредни пъти. Увериха ни, че не е там и че изобщо не са и чували за него — ако изобщо съществува личност с такова име.

— Продължавайте да търсите. — Пийс затръшна слушалката, надигна се от бюрото си и закрачи ядосано из кабинета си в Държавния департамент. Какво беше направил този проклет глупак Броукмайкъл, къде беше отишъл? Как смееше да изчезва, когато в мисията се бяха появили повече пукнатини и дупки, отколкото в целия „Секвоя Нешънъл Парк“! Какво си въобразяваше той, та си беше позволил да прекъсне връзката с Държавния секретар?… „Може би беше умрял“ — помисли си Пийс. Не, това само би усложнило нещата. Все пак, ако нещо се беше объркало, никой не би могъл да посочи връзката между него и ексцентричния генерал, създал смъртоносната машина, каквато беше „Самоубийствената шесторка“. Уорън беше отишъл във военната база с подходящи документи, разбира се, но те не бяха на негово име, а освен това носеше и къса червена перука, която покриваше изтънялата му коса. Според версията някакъв обикновен нископоставен счетоводител от Пентагона се беше отбил да поднесе скромните си почитания на генерала… Червената перука, съгласи се със себе си Пийс, наистина беше гениален проблясък, защото даже и карикатуристите бяха почнали да се шегуват с оредяващата му прическа. Къде беше този кучи син?

Телефонен звън прекъсна мислите му. Той се втурна към централата и видя, че светят едновременно три линии, а след това светна и четвърта. Натисна мигащия бутон на секретарката си и вдигна слушалката, надявайки се да чуе думите „форт Бенинг се обажда!“. Надеждите му, обаче, увехнаха, когато едва след тридесет секунди кучката студено го осведоми. — Имате три, а вече четири обаждания, господин секретар, но никой от тези, които ви търсят, не си даде труд да обясни по каква работа ви търси, а имената не са ми познати — така както ми ги казаха.

— Какви са те?

— Брики, Фроги, Муус и…

— Добре, добре — прекъсна я Уорън, не само притеснен, но и бесен. Те изобщо не трябваше да му се обаждат в кабинета, това беше закон! Какво беше станало, за Бога, че му се обаждаха и четиримата? — Ще говоря с тях последователно, майко Тирания — каза той, почуквайки слепоочието си, за да успокои нервното си ляво око.

— Аз не съм Тирания, господин Секретар. Аз съм най-малката й дъщеря, Андромеда Трухарт.

— Вие нова ли сте?

— От вчера, сър. фамилията реши, че в момента се нуждаете от извънредно ефективни услуги, а майка Трухарт е в отпуска в Бейрут.

— Наистина ли? — Видения на жартиери изпълниха въображението на Пийс. — Значи вие сте по-малката сестра…?

— Обажданията ви, сър.

— Да, да, разбира се. Ще започна с първия — „Брики“, нали така беше?

— Точно така, господин Пийс. Ще кажа на останалите да почакат на линията.

— Брики, какво правиш! Защо ми се обаждаш тук?

— Ах ти, Пийси, стара лисицо — каза Брики, банкерът от Ню Инглънд, разпръсквайки средиземноморския си чар. — Имам намерение да те направя най-почетния гостенин на тържеството на випуска ни.

— Стори ми се, че ти каза да не идвам.

— Всичко се промени, естествено. Нямах и понятие какво е замислил този твой невероятен мозък. Ти си чест за нашия курс, стари приятелю… Няма да те задържам, знам, че си зает, но ако някога имаш нужда от заем, просто вдигни телефона. Обади ми се в близките дни и ще обядваме заедно — за моя сметка, разбира се.

— Фроги, какво става, по дяволите? Току-що се чух с Брики…

— Сигурен съм, че не е необходимо да ти обяснявам. Ти си истински жив Мидас — отвърна русокосият циник от фоунинг Хил. — Ние всички си поговорихме и аз искам да знаеш, че Дафни и аз се надяваме, че ти и твоята скъпа съпруга ще бъдете наши гости на Бала на дебютантките във феърфакс другия месец. Ще бъдеш почетен гост, разбира се.

— Наистина ли?

— Разбира се. Бих направил всичко за теб.

— Това е много мило…

— Мило ли? Невероятно мило е от твоя страна, приятелю. Ти си просто великолепен! Обаждай се.