Пътят към Омаха

— Съгласен съм!

— Ще си го получиш — измърмори журналистът.

— Моля?

— Нищо. Продължете, генерале.

— Те са в Бостън, Масачузетс — каза бързо и с равен глас Броуки Две, едва движейки устните си.

— Това е хубаво.

— Четете ли вестници и гледате ли телевизия напоследък? — попита отново тихо и заговорнически генералът.

— От време на време, трудно е да се избегне.

— Четохте ли или гледахте ли за Нобеловия комитет, който долетя в Бостън със самолета на Вицепрезидента?

— Да, струва ми се, че да — отвърна журналистът и се престори, че се опитва да си спомни. — Нещо за някаква среща в Харвард и обявяване на награда или нещо такова за един генерал… „Воин на десетилетието“, или нещо подобно. Видях го в новините по телевизията.

— Страххотно убедително, не мислите ли? — зададе почти пеейки въпроса си Броуки Две.

— Е, един комитет, представляващ Нобеловата фондация, не може да е убедителен.

— Значи сте съгласен, че те представляваха уважавана група учени и военни историци.

— Разбира се. Момчетата от Нобеловия комитет не се забъркват в скандали и не би трябвало. И така, какво общо има всичко това с вашата… театрална антитерористична трупа?

— Това са те!

— Кое са те?

— Този Нобелов комитет! Те са моите хора, моите актьори!

— Генерале, вие да не би да сте си сръбнал малко тази сутрин?… Ей, вижте, аз не съм някой репортер- стажант, който може да бъде залъган с евтини сензации…

— Казвам ви истината! — изплака горчиво Броукмайкъл с толкова напрегнат глас, че вените на врата му станаха виолетови. — И никога не слагам капка алкохол в устата си преди Офицерският клуб да отвори по обяд. Този „Нобелов комитет“ са моите актьори!

— Може би трябва да отложим това интервю…

— Ще ви го докажа! — Водачът на „Самоубийствената шесторка“ се втурна към картотеката с папките, отвори рязко едно чекмедже и измъкна оттам няколко плика от кафява хартия. След това изтича обратно до бюрото си, натрупа ги отгоре, отвори някои от тях и подреди в кръг дузина фотографии. — Ето ги! Ние пазим снимки на различните им маскировки, за да не ги дублираме при последващи операции в случай, че някой ги е проследил и фотографирал… Ето, ето! Това са последните снимки — косата, няколкото къси брадички, очилата и даже веждите. Тези са хората, които сте видял по телевизията на пресконференцията на летище „Логън“ в Бостън! Погледнете, погледнете!

— Проклет да съм — каза журналистът и се изправи, като разглеждаше снимките. — Вярвам ви, че сте прав.

— Прав съм! Те са „Самоубийствената шесторка“, моето творение!

— Но защо са в Бостън?

— Дълбока конспирация, свръхсекретна, суперсвръхсекретна.

— Ами, генерале, не ми е приятно да ви го казвам, но всичко, което ми показахте, не може да бъде доказателство. Тези снимки са безмислени без обяснение към тях. Помнете, разбрахме се, че няма да посочвам източника на информация, значи всичко е о’кей, можете да ми кажете.

— Може да споменете името ми само пред приятели във вашия „Поло Лондж“.

— Давам ви думата си на журналист — обеща мъжът, който наричаше себе си Харисън.

— Ами, този генерал, когото споменах — този опозорен бивш генерал — е национален предател. Няма да навлизам във всички подробности, но ако той осъществи плана си, нацията ще загуби способността си за нанасяне на пръв и ответен удар.

— Това е този — Воин на не знам какво, така ли?

— „Воин на столетието“, но това е майтап, въдица, за да го изкараме и заловим! И моите хора, моите актьори правят това точно в този момент!

— Искрено съжалявам да чуя това, генерале, искрено съжалявам.

— Защо? Та той е смахнат.

— Той е какво?

— Той е побъркан, умствено болен…

— Защо тогава му отдавате такова голямо значение?

— Защото той и един престъпен адвокат от Харвард, наблягам на престъпен — за когото аз знам някои работи — са изфабрикували някакво голямо мошеническо дело срещу нашето правителство, което би могло да ни струва — най-вече на Пентагона — повече милиони, отколкото можем да изкрънкаме от Конгреса за сто години!

— Какво дело?

— Не съм информиран за подробностите, само за най-главното, но нека ви кажа — то е нещо като „Ужаса на Роки“ — гледал ли сте изобщо този филм?

— Съжалявам — изръмжа журналистът с явна враждебност, която обаче Броуки Две не забеляза. — Кой е този генерал? — попита почти задушавайки се мъжът на име Харисън.

— Един луд кучи син, наречен Хоукинс, истински създател на неприятности, и винаги е бил такъв.

— Спомням си това име. Той не печели ли два пъти Медала за чест на Конгреса?

— Да, но освен това е маниак. Осемдесет процента от носителите на този медал го получават след смъртта си. Как е станало така, че не е бил убит — може би тук има нещо?

— А-у-у-а-а-а-х! — изкашля се журналистът, този път неговите очи мятаха пламъци. — А как стана така, че ВВС Две отнесе тези самозванци в Бостън? — попита той, овладявайки все по-трудно гнева си.

— Маскировка за пред пресконференцията. Този самолет не е за пренебрегване.

— Да, но и не можеш да го наемеш от бюрото на Херц. Този самолет е специален.

— Не и за определени хора…

— А, да, споменахте за някаква голяма клечка… „един от най-силните хора в страната“, струва ми се, че така казахте.

— Много високопоставен, почти най-високопоставеният. Строго секретно.

— О, този сорт секретна информация наистина би впечатлила моите приятели в Холивуд. Сигурно ще пратят самолет да ви вземе до Брега за няколко разговора — без да се шуми, разбира се.

— Разговори?

— Те гледат напред, генерале, доста напред, така и трябва. Един филм започва с идеята. Мили Боже, всички звезди от киното ще бъдат в краката ви — ще трябва да се срещнете с всички тях преди снимките.

— Да се срещна с тях… всичките?

— Сигурно, но предполагам, че за това изобщо не може да става и дума, щом не можете да ми кажете коя е тази голяма клечка. След това всеки тъпак ще може да разкрие това име, и вероятно точно така ще стане; вашето време за удар е сега. След това вече няма да сте нищо особено… Е, да, печелейки едно, губите друго. Хайде да се захванем с интервюто, генерале. Орязването на бюджета на отбраната директно влошава материалното състояние на човешката сила, което от своя страна би трябвало да се отрази на морала на войниците…

— Чакайте малко! — Броуки Две крачеше безцелно напред и назад, поглеждайки към снимките на своето великолепно творение. — Както казвате, когато историята се разчуе — което трябва да стане все някой ден — аз няма да бъда нищо особено и първият тъпак от улицата ще може да си припише това, което аз съм направил. Господи, и те ще го направят! Те ще направят филм и аз няма да