Пътят към Омаха

на което те казват „пари за преживяване“. От сцената трудно можеш да си изкараш прехраната, а филмите са много малко и нарядко.

— Да, чувал съм го от — ами, няма значение — но това е истинска информация от човек, който е в кухнята на нещата!

— Не съм ви издал никаква тайна, повярвайте ми — каза журналистът. — Дори Грег, Мич и Майкъл го признават.

— О, Боже мой… естествено! — „Нищо чудно, че онези от отдела за връзки с обществеността в Пентагона са сметнали тоя репортер с глас на стар кон за много влиятелен. Той явно е в бизнеса от години и е на ти с всичките тези известни хора, които Пентагонът винаги се е опитвал да опитоми за телевизионните си реклами. Христе! Рекс Харисън, Грег, Мич и Майкъл — та той познава всички!“ — Аз често летя до Лос Анджелис, господин Харисън. Може би е възможно да се срещнем някой път… в „Поло Лондж“.

— Защо не? Аз съм там половината от времето, а другата половина в Ню Йорк, но да ви кажа истината, купонът е на Брега. Като дойдете там, просто отидете в „Поло Лондж“ и кажете на Гюс, бармана, че търсите мен. Аз винаги му се обаждам дали оставам в Бевърли Хилс или не. По този начин хората разбират дали съм в града — например Пол… Нюман, де, и Джоан, и Пекови, Мичъм и дори малкото новобранци като двамата Том — Селек и Круз — и Мерил и Брус — хубавите хора.

— Хубавите хора…?

— Ами, нали разбирате, истинските, момчетата и момичетата, с които се разбирам…

— Много бих желал да се запозная с тях! — прекъсна го Броукмайкъл с очи подобни по размер на супници. — Мога да долетя, когато кажете!

— Хей, полека, генерале, полека — каза сухо възрастният репортер. — Тези хора са професионалисти в бизнеса. Те са на самата улица и не обичат много пресечките към аматьорвил.

— Какво имате предвид?

— Ами интересът към филмите и телевизията или каквото и да е там, не е съвсем същото като да си част от братството. Всички искат да се запознаят с тези физиономии — понякога те наричат себе си „физиономии“, като че ли се обиждат по този начин — но дълбоко в себе си са истински хора, които знаят кое с кое върви и слагат бариера пред завоевателите на териториите им.

— Какво означава това?

— Накратко, вие не сте професионалист, генерале, вие сте любител — и то от тия, с които могат да се сблъскат на всеки ъгъл, и не могат вече да се справят с тях. Професионалистите не общуват много с любителите, те само ги поощряват… Може ли да се върнем към нашето интервю, ако обичате?

— Ами, да, разбира се — извика обърканият Броукмайкъл, — но аз мисля, че вие подценявате моята преданост към театралното изкуство!

— О, да не би майка ви да е била актриса в местния театър или пък баща ви да е играл в някоя пиеса в колежа?

— Нито едното от двете, въпреки че майка ми винаги е искала да бъде актриса, но нейните родители са й казали, че това ще изпрати душата й в ада… Баща ми беше полковник — по дяволите, все пак стигнах до по-висок чин от това копеле!… Но имам театрална жилка от майка си — наистина обичам театъра и добрите филми, и телевизията — особено старите филми. Цял се наелектризирам, когато гледам добро представление. То ме кара да се вълнувам, наистина да се развълнувам. Плача, смея се, просто съм всеки един от тези герои на сцената или на екрана. Това е другият ми живот!

— Боя се, че това е реакция на аматьор-фантазьор — каза журналистът с дрезгавия глас, залавяйки се отново с тефтера си.

— О, така ли мислите? — протестира Броукмайкъл, чийто собствен глас одрезгавя и се пречупи от емоциите. — Нека да ви кажа нещо тогава, но никакви химикалки, никакви бележници — само между нас двамата, може ли?

— Защо не? Аз съм тук просто, за да получа една цялостна картина на армията…

— Тихо! — прошепна Броуки Втори, надигна се иззад бюрото си, снижи се и се плъзна към вратата, ослушвайки се като че ли беше на сцената. — Аз командвам най-елитната театрална трупа в аналите на военната история! Аз съм ги обучил и съм развил таланта им, и така в момента те се смятат за антитерористична част от световна класа, която постига успех там, където всички останали се провалят! Питам ви, това ли е аматьорвил?

— Вижте, генерале, те са войници, специално обучени за такива неща…

— Не, не са! — избухна Броукмайкъл, а шепотът му премина в истеричен писък. — Те са актьори, истински професионални актьори! Когато дойдоха тук, аз веднага разбрах какъв невероятен шанс се разкрива пред мен. Кой друг би могъл да се инфилтрира зад вражеската линия освен хора, обучени да се превъплъщават в други хора? И какво по-добро от една актьорска част, в която всеки е добре запознат с работата на другия, театрална трупа, в която всеки е способен да изиграе ролята на другия, давайки пълна илюзия за спонтанност. Те са родени за това и аз го направих възможно!

Журналистът реагира така, както очакваше Броукмайкъл:

— Ами, проклет да съм…! Това е страхотен план, генерале — бих казал дори блестящ.

— Не е аматьорвил, нали? Напоследък всички търсят услугите им. Дори и сега те са по задача, дадена им от един от най-силните хора в страната.

— О? — Мъжът на име Харисън смръщи вежди въпросително и се усмихна иронично. — Тогава те не са наблизо, така че аз не мога да се срещна с тях… а и се отказахме от записа, значи не мога и да пиша за тях?

— Боже мой, какъв запис, нито дума!

— В такъв случай, генерале, аз разполагам само с един източник — вас. Нито един редактор на света няма да приеме информация с един единствен източник, а моите приятели в „Поло Лондж“ ще се посмеят над коктейлите си и ще кажат, че от това би станало страхотен сценарий, ако беше истина — което наистина щеше да е така, ако беше.

— Истина е!

— Кой го казва освен вас?

— Ами, аз… не мога!

— Много лошо. Ако в това, което ми разказахте имаше поне зрънце истина, вие вероятно щяхте да продадете идеята, от което би станал страхотен сценарий, за няколко стотици хиляди. Ще ви схрускат като топъл хляб.

— О, Господи, истина е! Повярвайте ми!

— Аз може и да ви повярвам, но в Холивуд едва ли. За да ви повярват и там, трябва да имате доказателства… А сега, генерале, мисля, че наистина трябва да се заемем с интервюто.

— Не! Прекалено съм близо до мечтата си… Пол и Джоан, Грег и Мич, и Майкъл — всичките хубави хора!

— Такива са…

— Трябва да ми повярвате!

— Как да ви повярвам? — изръмжа възрастният журналист. — Аз не мога да напиша и една дума за това, което ми казахте.

— Чуйте това, тогава — извика Броуки Две с пламтящи очи и потно лице. — До двадесет и четири часа моята антитерористична театрална трупа от актьори ще залови един от най- опасните врагове, които е имала страната ни.

— Това е страхотно твърдение, генерале. Ще го подплатите ли с нещо, което мога да документирам?

— Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

— Няма да публикуваме нищо, докато събитията не се случат, а дори и тогава единствено „със задна дата“.

— Какво е това?

— Не се използват никакви имена, които са били използвани като източници.