Пътят към Омаха

Хенри Сътън и така наречената „Самоубийствена шесторка“ в настоящия момент затварят ресторанта на Джоузеф на „Дартмут Стрийт“, олял и са се добре и са в страхотно настроение. Адютантите ми ще ги откарат — не до хотела — а горе на скиорската хижа, където ще прекарат деня в реанимация. И тъкмо когато настъпи моментът да им се оправят главите, Деси-Две, който е не само добър механик, както ме информира Деси-Едно, а и изтънчен готвач, ще полее пържолите им с пикантен сос, забъркан от домати, текила, джин, бренди, медицински спирт и течен седатив с неопределено действие, което ще ни осигури поставената под въпрос от госпожица Редуинг гаранция. Възможно е да имаме на разположение повече от двадесет и четири часа, може би дори почти седмица, но не виждам за какво ни е.

— Все пак, генерале — засече го дъщерята на уопотамите, — дори и хора, замаяни от наркотици и алкохол — особено обучения военен персонал — имат моменти на просветление, за да използват телефона.

— Телефоните няма да работят — жиците ще са скъсани от светкавица по време на бурята.

— Каква буря? — попита Аарон.

— Бурята, която се е извила, след като те са си легнали с тежко опиянение.

— Когато се събудят, ще се качат в лимузината и ще се ометат оттам — предположи Девъро.

— Спирачките ще бъдат повредени от тежкия планински терен.

— Ще помислят, че са отвлечени и ще вземат необходимите мерки, физически мерки! — каза Пинкъс.

— Съществува известна вероятност, но не е голяма. Д-Едно ще им обясни, че вие, командире, мъдро сте преценил, че ще е по-добре групата да продължи среднощния си фестивал във вашата вила, отколкото да рискува да изпадне в неудобно положение в хотела.

— Ами хотела, Мак? — каза угрижено Сам. — Броукмайкъл ще държи връзка с групата за текущи доклади.

— Малкият Джоузеф ще покрива телефоните от средния апартамент, както се разбрахме.

— И какво ще казва, по дяволите? — настоя Девъро. — „Здрасти, аз съм Седмия Самоубиец, а останалите момчета са направили главите в бара на Джо“, така ли?

— Не, Сам, той ще обяснява, че е бил нает само да приема съобщения и че временните му работодатели са излезли по работа. Нищо повече.

— Вие изглежда сте обмислил всички подробности — заключи Аарон с видимо одобрение, — Забележително.

— Втора природа, командире. Този вид контраосигурителна тактика е детска играчка.

— О, не, Мак, забравил си нещо — Девъро се усмихна триумфиращо. — В днешни дни всички лимузини имат телефони.

— Бърза мисъл, синко, но Деси-Едно се досети за това още преди няколко часа…

— Не ми казвай, че ще счупи антената. Това ще бъде доста очебийно, нали?

— Не е необходимо. Хуксет, Ню Хемпшир, е извън обсега на ретранслационната кула; новата още е в строеж. Деси-Две го разбра от собствен опит. Каза ни, че е трябвало да кара двадесет минути надолу по шосето, за да се свърже с Д-Едно в Бостън по-миналата нощ — за да му каже къде точно се намира хижата.

— Някакви други възражения, съветник? — попита Редуинг.

— Ще се случи нещо ужасно — изписка Сам със странен напрегнат глас. — Винаги така става, когато той е обмислил всички подробности!

* * *

Самолетът премина над Апалачите и се подготви за приземяване в областта около форт Бенинг и по- точно на едно частно летище на двадесет мили северно от армейската база. Единственият пътник на борда беше Ястреба, облечен отново в баналния си сив костюм, с очилата си с метална рамка, а главата му беше увенчана от глупавата червена перука, която беше направена съвсем по мярка от Ерин Лафърти. Бившият генерал беше заседнал на телефона в Суомпскът още от четири часа сутринта и до пет и половина уреждаше работите си. Първото обаждане беше до Хезълтайн Броукмайкъл, който с ентусиазъм одобри всякакъв опит да бъдат „изкарани бръмбарите от главата“ на омразния му братовчед. Следващите седемнадесет обаждания уредиха посещението във военната база на известен журналист, който проучва постперестроечните промени в армията. В 8:00 бригаден генерал Етълред Броукмайкъл, който за прикритие отговаряше за връзките с обществеността на базата, беше предупреден от съответния отдел в Пентагона да очаква този много влиятелен журналист и да му съдейства с каквото може. За Броуки Втори това беше съвсем рутинно занимание, което даваше добра почва за изява на актьорския му талант, който той смяташе за значителен. В 10:00 Етълред Броукмайкъл затвори телефона в кабинета си, след като беше инструктирал секретарката си от Женския армейски корпус да въведе посетителя, когато пристигне. Генералът беше напълно подготвен да повтори представлението, което така успешно беше изпълнявал години наред.

Но появата на внушителния, леко прегърбен и очилат възрастен червенокос мъж, който влезе плахо през вратата на кабинета, благодарейки продължително на жената-сержант, която я държеше отворена за него, доста го озадачи. Нещо му беше смътно познато в този човек, някакво излъчване, може би, дължащо се на прекалената му любезност. В главата на Броуки Втори се зароди смътно предчувствие.

— Много любезно от ваша страна, генерале, че отделяте от скъпоценното си време за моето скромно изследване — каза журналистът с тих, но леко дрезгав глас.

— Такава ми е работата — каза Броукмайкъл и внезапно разтегна устни в усмивка, за която мислеше, че би направила чест и на Кърк Дъглас. — Ние сме въоръжените слуги на народа и искаме той напълно да разбере нашия принос за защитата на страната и мира в света… Заповядайте, седнете.

— Това е едно прекрасно и вълнуващо изявление — Червенокосият седна пред бюрото, извади бележник и химикалка и стенографира няколко думи. — Имате ли нещо против да ви цитирам? Ще се позова на „авторитетен източник“, ако предпочитате.

— Разбира се, нямам нищо против — искам да кажа, че можете спокойно да се позовавате и на мене. — „Това ли е влиятелният журналист, който е направил луди ония от Пентагона, за да му уредят тази среща? Та този престарял ръмжащ чудак си беше съвсем типичен цивилен с респект към униформата.“ — Ние в армията не се крием зад анонимни източници от втора ръка, господин… господин…

— Харисън, генерале. Леке Харисън.

— Рекс Харисън ли…?

— Не, Александър Харисън. Родителите ми ми викаха „Леке“ преди много години и познатите ми винаги ме наричат с това име.

— А, да, разбира се — просто се обърках, нали ме разбирате… Исках да кажа, Рекс Харисън.

— Да, господин Харисън веднъж направо се шашна от приликата ни. Веднъж той дори ме попита дали не можем да си сменим местата — той щял да напише някоя статия, а аз да играя вместо него в „Хенри Хигинс“. Такава ненавременна смърт; той беше прекрасен човек.

— Вие познавахте ли Рекс Харисън?

— Чрез наши общи приятели…

— Общи приятели?

— Ню Йорк и Лос Анджелис са наистина малки градове, ако си писател или артист… но моите издатели не се интересуват от мен и другарите ми по чашка в „Поло Лондж“, генерале.

— „Поло Лондж“…?

— Това е една кръчма, която богаташите и хората на изкуството в Лос Анджелис обичат да посещават… Да се върнем на издателите ми, те се интересуват от армията и от реакцията й на съкращенията, които се налагат в новата политическа обстановка. Може ли да започнем интервюто?

— Разбира се, да… естествено. Ще ви кажа, всичко което пожелаете, само че, просто винаги съм хранил огромен интерес към театъра и киното… и дори към телевизията.

— Моите пишещи и играещи приятели биха поставили телевизията на първо място, генерале. Тя е това,