Мавритания сви рамене.
— Вие го решихте. Ние сметнахме за необходимо да изчакаме, а както сам разбирате, ние сме хората, които ще преценят. Но да оставим това. Имаме да обсъдим по-важни въпроси.
— Но тогава… кой е изпратил убиеца, щом не сте вие?
Мавритания го изгледа, леко наклонил глава на една страна.
— Да, наистина… Уместен въпрос. Не се бях замислил за това. Но ще го разберем, рано или късно. И така, прегледахме записките на помощника на Шамборд, които действително съвпадаха с данните, с които вече разполагаме, макар и да не бяха толкова подробни. Както и да е, вече са унищожени.
— Много благоразумно от ваша страна — в тона на Бонард се долавяше нотка колониално превъзходство, но той не се постара да заличи това впечатление. — Не смятам същото обаче за намерението ви да оставите Целербах на волята на провидението. Ами ако дойде в съзнание и проговори?
— Целербах е наша грижа — увери го Мавритания. — Вие съсредоточете вниманието си върху полицейското разследване относно самоубийството на помощника на Шамборд. Имайте предвид, че много хора ще се ровят в тази история и ще задават въпроси. Как върви разследването до момента?
У Мавритания имаше нещо змийско, хлъзгаво, което плашеше и в същото време отвращаваше Бонард, но пък какво друго беше очаквал? Нали, за да осъществи целта си, имаше нужда от някой като него — безмилостен, опитен и хладнокръвен; някой, който се ползва с авторитет и огромно влияние в подземния свят. Противен или не, Мавритания му беше необходим и може би беше редно да проявява към него повече уважение.
— Доколкото разбрах, помощникът на Шамборд се е уплашил и е избягал, когато видял вашите хора. След което спрял да зареди бензин на една крайпътна бензиностанция и, по думите на работниците, вече бил разбрал за смъртта на Шамборд и изглеждал много разстроен. Явно не е могъл да превъзмогне загубата…
— Хмм. Това ли е всичко?
Бонард кимна. За какъв се мислеше този човек, който все повече му лазеше по нервите?
— Не сте ли притеснен от този факт?
— Защо? „Липсата на новини е добра новина“ — хладно се усмихна Бонард.
Мавритания сбърчи нос.
— Голяма заблуда… Мълчанието не винаги е злато! Чудя се как вие, европейците, сте в състояние да се самозалъгвате до такава степен… За един добър детектив, а вашата полиция разполага с такива, не е трудно да подуши едно нагласено самоубийство. Съветвам ви да си направите труда да се поинтересувате в каква насока работят, защото е повече от ясно, че не са се задоволили с подобно обяснение!
— Ще се поинтересувам — сухо каза Бонард и се надигна.
Мавритания го спря с рязък жест и Бонард неохотно се отпусна на ниската табуретка.
— Още нещо, капитане. Какво знаете за този приятел на Целербах?
Бонард закъсняваше за работа и започваше да губи търпение.
— Подполковник Джонатан Смит е доктор на медицинските науки. С Целербах са стари приятели, израснали са заедно в щата Айова — издекламира той на един дъх. — Информацията е потвърдена от сигурен източник.
— Да, но съдейки по поведението му при опита за убийство, нашият доктор притежава и друга умения… Смея да твърдя, че е реагирал доста… професионално.
— Не може да се отрече.
— Освен това е бил въоръжен. Възможно ли е да е… нечий агент?
— Със сигурност не и на ЦРУ или на МИ-6. Техните хора, поне тези, които действат на територията на Европа, са ми известни. Смит е американец, така че изключваме и възможността да е руски агент. Имам сведения, че се занимава с научна дейност и работи във военномедицински изследователски център. Имам връзки в американското разузнаване, така че достоверността на тази информация е гарантирана.
— Не съществува стопроцентова сигурност — хладно отбеляза Мавритания. — В разузнаването са изпечени лъжци. Това им е работата.
— Моите хора са проверени. Освен това съм засякъл информацията.
— Може да е агент на организация, за която нямаме сведения.
— Изключено. Ако Второ бюро няма сведения за някоя организация, значи тя не съществува.
— Много добре — плавно се надигна от мястото си Мавритания. — И все пак дръжте американеца под око.
Капитан Бонард също се изправи. Краката му се бяха схванали. Тези северноафриканци… мазохисти ли бяха? Как можеха да седят в такива неудобни пози?
— Имаме предвид — кимна. — Наблюдаваме го, но най-вероятно е това, за което се представя. Колкото до това, че умее да си служи с оръжие, не е толкова странно, като се има предвид, че е американец.
— Това е така — кимна Мавритания. — Американците живеят с манията, че някой ги преследва, и патлакът в джоба им вдъхва сигурност. Да им се чудиш…
И все пак Бонард си тръгна с усещането, че не е успял да разсее докрай опасенията на потайния си, хлъзгав като змия събеседник.
Джон Смит крачеше, очевидно забързан, и се озърташе за такси. Както изглеждаше, цялото му внимание бе погълнато от това, но всъщност се опитваше да разбере кой е човекът, който го наблюдава, без при това да събуди подозрението му. В крайна сметка се спря на три възможности. Първата беше тъмнокоса жена около трийсетте с невзрачна външност. Тя съзерцаваше мрачната фасада на църквата „Сен Жан Баптист де ла Сал“.
Вторият потенциален преследвач беше мъж на средна възраст, също толкова безличен, с тъмно сако, прекалено плътно за топлия майски следобед. Той се ровеше съсредоточено в количката на един амбулантен търговец. Третият заподозрян беше висок старец, подпрян на черен абаносов бастун. Той се беше спрял в сянката на едно дърво и гледаше дима, който се виеше над разрушеното крило на института „Пастьор“.
До срещата му с генерал Хенц, уредена от президента, оставаха около два часа. Междувременно трябваше на всяка цена да се отърве от „опашката“ си.
Продължи да се оглежда за такси с прекрасно изиграно нетърпение и най-после, свивайки ядно рамене, тръгна пеша към булевард „Пастьор“. На пресечката сви вдясно и огледа с любопитството на турист искрящата от стъкло и стомана фасада на хотел „Аркада“. Зяпаше по витрините, по едно време съгледа едно кафе и реши да поседне на една от външните маси. Поръча си чаша бира и отпиваше, без да бърза, като плъзгаше „разсеян“ поглед по минувачите. Очакваше не след дълго да се появи някой от „триото“ и не се беше излъгал.
Пръв се зададе високият старец. Въпреки бастуна крачеше доста пъргаво за възрастта си, което само по себе си вече бе подозрително. Освен това Смит си спомняше, че старецът бе проявил интерес към пострадалата от експлозията сграда, което също можеше да не е случайно. Казват, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, нали така? Въпреки че, от друга страна, мъжът беше преминал „активната“ за престъпник възраст.
Смит трепна, когато видя, че старецът сяда край една от масичките на отсрещното кафе. Поръча си кафе и разтвори вестник „Монд“. Прекара доста време зачетен във вестника, без изобщо да вдига глава.
След малко се появи и младата жена, от чиято външност лъхаше неописуема скука. Тя приближи кафето, където седеше Смит, и се огледа за празна маса, като че ли се канеше да поседне, но очевидно се отказа от идеята и продължи пътя си. Погледът й мина през Смит като през стъкло.
Третият възможен „преследвач“ — оня, който се ровеше в количката на вехтошаря, като че ли от това зависеше животът му, така и не се появи.
Смит допи бирата си, като мислено запечатваше в паметта си всички подробности от външността на високия старец и жената — стойката, жестовете, походката, изражението на лицето.
После плати сметката си и тръгна с бързи крачки към станцията на метрото, малко по-надолу по булеварда, на пресечката с улица „Вожирар“. Високият старец с бастуна скоро се появи зад него — Смит
