балистични ракети и изобщо — да дава инструкции от подобен род. Нали до това се свеждат нещата?
— Във военно отношение, да — кимна Смит.
— Това е, което ме интересува за момента. — Генералът съзерцаваше купестите облаци, покрили небето, като че ли се питаше дали някога слънцето ще се покаже отново. — По всичко личи обаче, че създателят на това свръхмощно устройство е мъртъв, а записките му — унищожени от пожара. Никой досега не е поел отговорността за експлозията, което, макар и да не е типично за терористична акция, понякога се случва.
Генералът замълча, а в изправения му гръб се долавяше известно напрежение, като че ли очакваше коментар от страна на Смит.
— Не бива да забравяме убиеца, изпратен тази сутрин в болницата при доктор Целербах — допълни картината Смит.
— Така е — Хенц рязко се извърна, притегли един от елегантните столове, седна срещу Смит и го изгледа, както само генералите умеят. — Казахте ми. Аз също имам някои новини за вас. Президентът ми е наредил да ви взема под крилото си и да ви оказвам пълно съдействие, така че не смятам да го разочаровам. И така, ето какво са открили досега моите хора и агентите на ЦРУ: в нощта на експлозията на улица „Волонтер“, откъм новото крило на института „Пастьор“, е бил паркиран черен микробус. Минути преди взрива той е бил забелязан да тръгва. Между другото, знаете ли, че Шамборд е имал помощник, един млад лаборант?
— Да. Разбрах, че в момента се издирва. Открили ли са го?
— Да. Мъртъв. Самоубил се е снощи в евтин хотел в покрайнините на Бордо. Странното е, че е щял да прекара отпуската си в едно рибарско селце на крайбрежието, рисувайки. Шамборд го бил посъветвал да се поразтовари малко, много се бил преуморил напоследък, и явно това е била представата на младежа за почивка. Но изведнъж се озовава в някаква мизерна дупка от другата страна на реката. Питам се защо?
— Сигурни ли са, че е било самоубийство?
— Поне така казват. Но по сведения на ЦРУ собственикът на хотела бил забелязал младежът да носи някакво куфарче при пристигането си. Което му направило впечатление, защото повечето от гостите на така наречения му „хотел“ не носели почти никакъв багаж. Младежът е бил сам, без компания. Но след предполагаемото самоубийство в стаята му не е открито куфарче.
— Смятате, че си имаме работа със същите хора и че те са направили така, че да изглежда като самоубийство, за да вземат куфарчето?
Хенц рязко се изправи и отново се озова на любимото си място до прозореца.
— Ваша грижа е да проучите нещата и да направите съответните заключения. Мога само да ви кажа, че според ЦРУ в това самоубийство има нещо съмнително, докато Сюрте дават вид, че за тях случаят е ясен.
— Помощникът на Шамборд може и да е знаел до какъв етап е била стигнала работата, но това само по себе си не е достатъчна причина за убийство — замислено каза Смит. — Така или иначе, след смъртта на Шамборд и всички онези слухове трябва да действаме, изхождайки от предположението, че молекулярният компютър вече е бил създаден. Значи е възможно да е имало още нещо… Може би наистина са искали да вземат куфарчето. Но защо? Да речем… че е съдържало някакви бележки… може би дори записките на самия Шамборд? Във всеки случай нещо, което е представлявало интерес или потенциална заплаха за някого.
— Именно. — Хенц се извърна и впери поглед в Смит. — А случилото се на остров Диего Гарсия би трябвало да ни наведе на мисълта, че е твърде възможно някой да държи в ръцете си не друго, а изобретения от Шамборд молекулярен компютър.
— По-точно неговия прототип.
— Тоест?
— Нещо доста по-обемисто и не толкова компактно. С много стъклария, жички и тръбички. Това е първообразът, който впоследствие ще придобие търговски вид — значително по-изчистен и олекотен.
— Но прототипът върши същата работа, нали?
— В ръцете на добър оператор — кимна Смит.
— Ясно. — Генералът звучеше навъсено. — И какво, ако някой вече разполага с подобно устройство, а на нас ни хвърля само прах в очите?
— Тогава положението не е никак розово.
— Е, след като и сам сте наясно с това, предполагам, че ще предприемете нещо?
— Ще направя всичко възможно…
— Ако трябва, дори и невъзможното. Между другото, моят заместник, генерал Ла Порт, иска да поговори с вас. Той е французин. Техните военни също са неспокойни. И нищо чудно. Инструкциите на Белия дом са да ги информираме за хода на разследването, но без да навлизаме в излишни подробности. Разбирате какво имам предвид, нали? Ла Порт вече и без това усилено се интересува от връзката ви с доктор Целербах, като проявява характерната за французите мнителност. Държи лично да ви зададе някои въпроси във връзка със случилото се в болницата. Знае, че сте приятел на доктор Целербах, и това е достатъчно, но гледайте да разпръснете подозренията му.
Хенц изпрати Смит до вратата на кабинета си и му подаде ръка.
— Желая ви успех. Разчитам, че ще ме информирате своевременно. Ако имате нужда от нещо, винаги можете да позвъните. Сержант Матиас ще ви изпрати.
Нисичкият, набит сержант, любител на детективските четива, съпроводи Смит надолу по стълбите. Минаха покрай портиерката, която пушеше „Житан“ със загадъчното изражение на сфинкс, но този път Смит успя да забележи деветмилиметровия пистолет, мушнат на кръста й. Нямаше спор, бяха се погрижили да осигурят добра охрана на генерал Хенц.
Тежката порта от ковано желязо хлопна зад гърба на Смит. Той пресече улицата, спря в сянката на едно дърво и се огледа. Нямаше почти никакви пешеходци, затова пък и в двете посоки профучаваха автомобили. Изведнъж сърцето му подскочи. На задната седалка на едно такси, което тъкмо намаляваше ход, забеляза позната физиономия. Това смугло лице, мустаците…
Таксито спря пред пансиона „Сезан“ и притаен в сянката, Смит разпозна и високата, суховата фигура… Това беше „санитарят“ — същият, който се беше опитал да убие Марти! Сърцето му биеше до пръсване. Вратата на пансиона се отвори и сержантът, който току-що беше изпратил Смит, пропусна мустакатия навътре без излишни церемонии.
Седма глава
Пролетният здрач падаше над Сена. Смит плати на шофьора на таксито и закрачи по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си. Топлият, натежал от влага вечерен въздух миришеше на озон.
Смит се спря пред триетажна тухлена сграда. Тук според посочения адрес живееше Терез Шамборд. Сградата беше доста живописна, с орнаменти и островърхи кулички. Това беше типичният за Париж архитектурен стил от петдесетте години. Смрачаваше се и навсякъде по етажите вече светеха прозорци.
Смит огледа улицата с паркирани по френски маниер — с предните гуми върху бордюра — автомобили. Покрай него профуча спортен модел форд със запалени фарове. Уличката беше малка, със сгради в един и същи стил. Дори ултрамодерният осеметажен хотел в единия й край, който рязко се отличаваше по стил и по размери от околните постройки, беше с бежова фасада, очевидно, за да е в тон с останалите сгради.
Смит се отправи към хотела, без да бърза, като се оглеждаше незабелязано. Влезе във фоайето, откъдето можеше да наблюдава цялата улица, осветена вече от уличните лампи, и остана там около половин час, докато се увери, че никой не го следи. Също така никой не влезе или излезе от дома на Терез Шамборд през това време.
За всеки случай обаче се измъкна от хотела през служебния изход и се озова на съседната улица, откъдето забърза към ъгъла, като продължаваше да държи района под око. Не забеляза нищо подозрително и се приближи до входа на къщата, в която живееше Терез, без да отслабва бдителността си.
Видя табелката с името на Терез и се обади по домофона, като обясни кой е и за какво е дошъл.
