Дъщерята на Шамборд веднага му отвори. Живееше на третия етаж и Смит взе асансьора.
Терез го посрещна на вратата, облечена в лек вечерен костюм и блуза от кремава коприна. Застанала в рамката на вратата, приличаше на картина от Анди Уорхол и сякаш излъчваше матовобяло сияние, подчертано от абаносовата грива, която се стелеше по раменете й. Единственият, затова пък ярък и драматичен цветен акцент бяха висящите кървавочервени обици. Приличаше на трагедийна актриса — у нея имаше нещо, което те разтърсваше.
Тя беше със сандали на висок ток, преметнала чантата си през рамо, и очевидно се канеше да излиза. Смит се приближи към нея.
Терез говореше английски свободно, без следа от акцент.
— Господин… Смит, нали? Не съм сигурна, че мога да ви помогна… Съжалявам за вашия приятел, който е бил с татко в нощта на трагедията, но не знам какво бих могла да ви кажа…
— Моля ви само да ми отделите няколко минути. Доктор Мартин Целербах ми е много скъп приятел — израснали сме заедно.
— Разбирам… — Тя погледна часовника си, като хапеше долната си устна. — Добре… Влезте за десетина минути. Тази вечер имам представление, но ще закъснея малко за курса по йога.
Съдейки по живописния, но малко старовремски облик на квартала, Смит не беше очаквал да се озове в апартамент с толкова раздвижено модернистично вътрешно оформление. Две от стените бяха изцяло от стъкло, а перилата на просторния балкон бяха от ковано желязо и образуваха причудливи геометрични фигури.
Елегантните мебели, пръснати наоколо с типичното за французите аристократично изящество, не създаваха впечатление за претрупаност, а за уют и хармония.
— Седнете — посочи тя едно солидно канапе в стила на Втората империя.
Смит се усмихна. Младата жена очевидно го беше преценила с един-единствен поглед. Самата тя се отпусна в един по-въздушен фотьойл в стил Луи Пети.
В първия момент му се беше сторила висока и едра, но сега видя, че е по-скоро дребничка. Самото й присъствие беше мощно, въздействащо и изпълваше цялото помещение. Разбра, че на сцената тя би могла да се превъплъти в каквото пожелае — в девойка или в старица, в снажна царствена особа или в безплътно феерично създание.
— Благодаря. Значи знаехте, че Марти… доктор Целербах работи с баща ви?
— Знаете ли, баща ми си имаше свой живот и въпреки че бяхме много близки, не се виждахме толкова често, колкото бихме искали. Затова пък често разговаряхме по телефона и си спомням, че веднъж ми спомена, че работи с най-големия образ, който е срещал — странен, ексцентричен, вглъбен в себе си и в същото време — мил и чудесен. Доколкото разбрах, страдал от някаква по-лека форма на аутизъм. И бил компютърен гений. Не знаех името му — баща ми го наричаше доктор Зет. Появил се една сутрин направо от летището и му предложил да работят заедно. Когато баща ми разбрал какъв човек има насреща си, си казал, че съдбата му го изпраща. Запознал го в детайли с проекта си, а вашият приятел му оказал неоценима помощ с оригиналните си идеи. — Тя замълча. — Но… боя се, че това е всичко, което знам.
В погледа й, в гласа й Смит долови искрено съчувствие, желание да помогне. Самата тя още не беше превъзмогнала болката от внезапната загуба и въпреки че съзнаваше, че изчезването на баща й може да означава само едно, може би дълбоко в себе си, тайничко се надяваше на някакво чудо. Смит знаеше колко ужасна може да бъде неизвестността, знаеше какво е да живееш, разпънат между надеждата и отчаянието, като че ли в някаква безтегловност.
— Знам, че за вас е още по-тежко — каза той. — Марти поне има шанс.
Тя кимна.
Смит помълча и добави:
— Баща ви… случайно да е споменавал нещо, което да ви навежда на мисълта, че някой може да се е опитал да го убие? Да се е страхувал например, че някой се опитва да открадне работата му?
Тя бавно поклати глава.
— Както ви казах, виждахме се рядко… особено през последните месеци. И двамата бяхме много заети…
— А знаехте ли върху какво работи баща ви?
— Да. Върху ДНК компютъра. Всички знаеха за този проект. Баща ми смяташе, че между хората на науката не бива да има тайни, за да се върви напред. Казваше, че в света на науката няма място за егоизъм.
— Но… доколкото разбирам, през последната година той рязко се е променил. Имате ли представа какво може да се е случило?
— Не — тя го погледна открито.
— Все пак… да са се появили някакви нови приятели? Някоя жена? Завистлив колега? Да ви е казвал, че има нужда от пари?
Тя се усмихна.
— Жена? Едва ли. Разбира се, един баща не винаги споделя тези неща с дъщеря си, но съдя по това, че баща ми едва намираше време за майка ми, когато беше жива, и то при положение, че много я обичаше. Тя го знаеше, затова се примиряваше с единствената си съперница — работата му. Баща ми беше, както вие, американците, казвате… работохолик. Лабораторията беше животът му. Пари… не са му липсвали, но не работеше заради парите. Дори не успяваше да ги харчи. Колкото до приятелите… те не бяха много, но беше в добри взаимоотношения с колегите си и не си спомням някой да е завиждал на успехите му… — Тя сви рамене. — И не мисля, че е било необходимо. Те всички бяха големи умове, истински светила в своята област…
Смит знаеше, че тя е права. Сред истинските учени нещата стояха точно така — дребнавостта им беше чужда. Те не се бояха, че някой може да ги засенчи, защото знаеха собствената си цена. Съревноваваха се, да. И то непрекъснато. Потриваха ръце при чуждите неуспехи, но оценяваха по достойнство добрите идеи и приветстваха всяко постижение.
След което продължаваха напред, почерпили опит и нов стимул за работа, вдъхновени от предизвикателството.
— Разбирам — кимна той. — А… когато разговаряхте за последен път, да ви е намеквал, че вече е близо до целта? Че действащият прототип е почти завършен?
Тя поклати глава.
— Не. Щях да си спомня.
— А интуицията ви… не долови ли нещо по-особено?
Тя се замисли и неспокойно погледна часовника си.
— Последния път ли? Бяхме седнали да хапнем в едно бистро недалеч от института. Действително… беше в някак приповдигнато настроение…
— Кога беше това?
— Преди около… три седмици. Може би дори по-малко. — Тя се изправи. — Вече наистина трябва да тръгвам. — После добави усмихнато: — Ако искате, заповядайте в театъра довечера. Можем да поприказваме след представлението.
— Съжалявам, тази вечер не мога… Но ще се възползвам от поканата някой друг път. И то с най-голямо удоволствие.
Тя се засмя.
— С кола ли сте?
Смит поклати отрицателно глава.
— В такъв случай мога да ви закарам. Искате ли?
Той прие с благодарност и двамата тръгнаха.
Тясната кабинка на асансьора се изпълни с ухание на люляк. На излизане Смит кавалерски задържа вратата и Терез го възнагради с ослепителната си усмивка.
— Благодаря ви.
Смит трепна вътрешно. Това беше един от редките мигове, които би искал да задържи, за да се наслади на очарованието им.
Терез тръгна към колата, а Смит я проследи с поглед, като се любуваше на елегантната й грация.
