И както си стоеше, а мислите препускаха в безредие във вече умореното му съзнание, нощното небе изведнъж се разтвори, прорязано от светкавица. Чу се гръм и дъждът ливна като из ведро. Бурята, която цял ден беше тегнала във въздуха, най-после се отприщи.
Смит подаде навън лице и усети по кожата си хладните едри капки. Този ден му се беше сторил безкраен. Не беше за вярване, че едва сутринта си беше седял, надвесен над микроскопа в лабораторията във Форт Колинс, а през прозореца се виждаха ширналите се чак до хоризонта прерии на Източно Колорадо.
Този спомен отново извика в съзнанието му мисълта за Марти. Затвори прозореца и набра телефона на болницата, докато дъждът ритмично почукваше по стъклата. Ако някой подслушваше разговора, нямаше да чуе нищо подозрително.
Сестрата от интензивното му каза, че Марти проявява, макар и бавни признаци на подобрение, въпреки че все още не е излязъл от комата. Смит благодари, поуспокоен, и веднага след това се свърза с охраната на болницата. Началникът беше излязъл, но помощникът му го увери, че охраната в отделението е подсилена след сутрешния инцидент и засега всичко е спокойно.
Слава богу, отдъхна си Смит. Обръсна се и се канеше да си ляга, когато чу клетъчния телефон. Фред Клайн заговори без всякакво предисловие:
— Дървото с обгърнат от огъня ствол е емблема на баската сепаратистка групировка, наречена „Черен пламък“, която обаче в момента не функционира. Разпаднала се е още преди години, след една престрелка в Билбао, когато повечето от водачите й са били убити или арестувани и вкарани в затвора. Оттогава нищо не се е чувало за организацията. Баските терористи обикновено поемат отговорност за извършените от тях атентати. Но не е абсолютно задължително. Крайни екстремисти са и целта им не е просто пропаганда, а радикална промяна.
— Хм. Засега имам поне едно предимство пред тях — промърмори Смит.
— И кое е то?
— Вече знам с кого си имам работа, а те очевидно — не. Иначе не биха ме оставили жив.
— Действай много внимателно, Джон. С тях шега не бива. Ще гледам да посъбера още информация за тях, а ти най-добре се опитай да поспиш.
— Добре, Фред. Ще те помоля и за още нещо. Поразрови се в миналото на Емил Шамборд — възможно е да се натъкнем на нещо… Засега имам чувството, че някаква брънка от веригата ми се губи. Трябва ми нишка, за която да се заловя… Освен това, ако знаем с каква цел са отвлекли Терез, може би ще ни бъде по-лесно да стигнем до нея.
Разговорът приключи и Джон се изтегна на леглото, заслушан в ромона на дъжда и свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт. В главата му се въртяха лицата на генерала, на мустакатия „санитар“ и фигурите в черно, по всяка вероятност — баски терористи. Знаеше как действат те, за да постигнат набелязаната цел. И от мисълта, че Терез Шамборд е в ръцете им, го побиха тръпки.
Осма глава
Натрапчивият ритъм на старинна индийска рага изпълваше горещия, застоял въздух в апартамента на Мавритания. Самият Мавритания седеше с кръстосани крака в средата на застлания с меки килими под и се полюшваше напред-назад под звуците на музиката, затворил очи, почти изпаднал в транс. На устните му играеше блажена усмивка.
Той не видя, а по-скоро усети неодобрителния поглед на току-що влезлия в стаята Абу Ауда.
— Привет — поздрави на арабски Мавритания своя лейтенант, без да променя позата си и почти без да отваря очи. — Абу Ауда, бъди снизходителен към моите малки слабости. Класическата индийска рага е част от богатата култура на Изтока и е възникнала много преди жалките опити на европейците да създадат стойностна музика. Аз лично се гордея с този факт и вярвам, че Аллах е великодушен и ще ми прости тази проява на нескромност.
Абу Ауда сбърчи страдалчески лице.
— Не разбирам как може да наричате това музика…
Великанът беше все още с дългата си, поръбена със злато роба, която беше носил в таксито при срещата си с капитан Бонард, но тя вече не изглеждаше снежнобяла, а по-скоро пепелява от мръсотията на Париж и полите й бяха изкаляни от бурята навън. Нито една от жените на Абу Ауда не беше дошла с него в Париж и се налагаше той сам да се погрижи за тоалета си. Той отметна назад краищата на своята кафия и откри черното си продълговато лице с изпъкнала брадичка и плътни, твърдо стиснати устни.
— В настроение ли сте да изслушате доклада ми или…
Мавритания се засмя и отвори очи.
— … или ще продължите с празното си занимание?
— Не разполагам с излишно време — отвърна Абу Ауда, който остана съвършено сериозен.
— В такъв случай да не губим повече ценното ти време… — В очите на Мавритания проблясваха игриви пламъчета, но някъде дълбоко под повърхността се мярна нещо, което предупреждаваше събеседника да не се подвежда по добродушното му изражение и да не злоупотребява с търпението му.
— Моят човек в института „Пастьор“ ме уведоми, че Смит е ходил там. Срещнал се е с доктор Майкъл Кърнс, очевидно негов стар познат, и са провели доста дълъг разговор, от който, за съжаление, моят човек е чул само част. Ставало е въпрос за доктор Целербах. След като напуснал института, Смит изпил чаша бира в едно бистро и взел метрото. Тук, уви, оня некадърник го изгубил.
— Изгубил го?
— Ами да! Според него Смит се мотаел привидно безцелно, зазяпал се във витрината на някаква книжарница, но не влязъл вътре и изведнъж се разбързал — хлътнал в един от входовете на метрото и се загубил в навалицата.
— Значи така… Изведнъж — и хоп! — загубил се… Виж ти, виж ти… Да не би да е усетил, че има „опашка“?
Зеленикавите очи се присвиха.
— Възможно е. Щяхме да знаем повече, ако оня идиот не го беше оставил да му се изплъзне под носа…
— Това вече го разбрах. Има ли друго?
— Тази вечер Смит беше засечен отново. Отишъл при дъщерята на Шамборд, която също наблюдаваме. Останал в апартамента й петнайсетина минути, след което слезли с асансьора заедно. Долу при входа четирима нападатели причаквали момичето. Професионалисти от класа, не може да се отрече! Не като някои… Успели да елиминират временно Смит и да отвлекат дъщерята на Шамборд. Когато Смит отново дошъл на себе си, било прекалено късно. Застрелял единия от похитителите, но останалите избягали с черен микробус заедно с момичето. Смит претърсил убития, прибрал пистолета му и офейкал малко преди да дойде полицията. Хванал такси пред близкия хотел и слязъл на „Шанз-Елизе“. Оттам следите му отново се губят.
Абу Ауда въздъхна, но Мавритания поклати глава почти със задоволство.
— Да… това само доказва подозренията ми, че Смит е повече от онова, за което се представя. Не иска да се замесва с полицията, усеща кога е следен и успява да се изплъзне, при нападение действа хладнокръвно и доста професионално…
— Добре, очевидно е служил в армията и има добра военна подготовка. Това само по себе си не означава, че е изпратен със специална мисия. Изобщо, поне за момента, Смит е най-малката ни грижа. Ами момичето, дъщерята на Шамборд? Не трябваше ли да предвидим, че нещо подобно може да се случи, и да го предотвратим? И най-после, откъде се взеха онези четиримата? С шофьора петима. Кой може да ги е изпратил? Прекалено добре са обучени, което ме притеснява…
Мавритания се подсмихна.
— Имам добра новина за теб. Това са наши хора. Радвам се, че си оценил уменията им. Добре съм постъпил, като съм се спрял на тях, нали?
Абу Ауда се намръщи.
— Без да ми кажеш…
— А трябваше ли? Планината не казва всичко на вятъра.
