— Но дори и планината може да бъде унищожена от стихиите — отвърна му Абу Ауда в същия тон.
— Успокой се, Абу Ауда. Това не е проява на незачитане. Познаваме се не от вчера и мисля, че съм показал, че изключително много те ценя. Двамата, рамо до рамо, ще утвърдим пред света волята на Аллах и ще вкусим плодовете на победата. Не ти казах какво се подготвя, защото знаех, че ще искаш да участваш в акцията, а аз имах нужда от теб тук, до мен.
— Вероятно си прав — отвърна Абу Ауда, все още доста мрачен.
— Разбира се, че съм прав. Но остави това. Да се върнем на американеца, Джон Смит. Ако капитан Бонард не греши, този човек работи за нечии секретни служби, но за чии?
— Възможно ли е нашите нови съюзници да са го изпратили? За да се подсигурят? Честно казано, много-много им нямам вяра…
— Защо ли не съм изненадан. Та ти нямаш вяра на жените си, на кучето си, дори на родната си баба — усмихна се Мавритания. Той отново затвори за миг очи, заслушан в ритъма на рагата. — Но всъщност имаш право — трябва да се внимава. Предателството никога не е изключено. Човек винаги трябва да има едно наум, нали, лукави пустиннико?
— Има и още нещо — продължи делово Абу Ауда. — Човекът, поставен да наблюдава института „Пастьор“, има чувството, че някой… някаква жена наблюдава не само Смит, но и него. Жената е тъмнокоса, сравнително млада, но непривлекателна и безвкусно облечена.
Мавритания се намръщи.
— Наблюдава и нашия човек?! И той няма представа каква е тази жена?
— Абсолютно никаква.
Мавритания се изправи.
— Напускаме Париж.
Абу Ауда го погледна изненадано.
— Без да сме научили нещо повече за Смит и за онази жена?
— Разбира се, ще следим нещата, но е дошъл моментът да се изтеглим. Както казват, да „прегрупираме силите си“.
Абу Ауда за пръв път се усмихна и разкри искрящо белите си зъби.
— Звучиш ми като истински пълководец. Май си понаучил нещо през всичките тези години…
— Това комплимент ли беше, Абу? — ухили се Мавритания. — Голяма чест е за мен да го чуя от устата ти. Колкото до Смит, не се безпокой. Ще възложа на хора да се заемат с него. А ти се свържи с нашите приятели в Париж и им кажи, че тук е станало твърде… пренаселено и се налага да сменим позициите си. Освен това трябва спешно да набележим следващите си ходове.
Гигантът кимна по войнишки и последва дребничкия терорист, който излезе от стаята, стъпвайки леко и безшумно като котка.
Атаката започна в шест вечерта в централата на Калифорнийския независим системен оператор (КалНСО), разположена в градчето Фолсъм, източно от Сакраменто. КалНСО беше важно звено от системата на електрозахранването в страната и стратегически пункт при разпределението на електричеството из цяла Калифорния. Въпреки че беше едва месец май, калифорнийци вече започваха да се безпокоят, че през лятото пак може да се стигне до режим на тока.
Тим Милович, един от операторите, се вгледа в показателите на големия брояч и едва не подскочи.
— Велики Боже…
— Какво има? — попита го Бетси Тедеско.
— Цифрите се въртят като обезумели! Само погледни! Всичко ще отиде по дяволите! Повикай Хари!
Групата елитни компютърни специалисти на ФБР беше вдигната по тревога и успя да установи, че електрическият срив е дело на неизвестни хакери. Сега събрани в секретната база край река Потомак, те се опитваха да предотвратят изваждането от строя на цялата система на електрозахранването в Калифорния. Но усилията им се оказаха напразни. Беше твърде късно.
Хакерът, който и да беше той, беше съставил сложен софтуер, който му позволяваше да премине безнаказано защитните програми и му осигуряваше достъп до самата система за енергийно захранване. Беше се промъкнал покрай алармените предпазни инсталации, без да ги задейства, и беше успял да се добере до най-секретните пунктове на системата. След което беше извадил от строя един след друг енергийните доставчици, тъй като компютрите на КалНСО бяха свързани в мрежа, отговаряща за снабдяването с електроенергия на целия щат. А калифорнийската система от своя страна беше свързана с разпределителната мрежа на Западните щати. Хакерът се прехвърляше от система на система с феноменална скорост. Направо не беше за вярване, ако не се извършваше пред очите на най-опитните кибернетици и въпреки отчаяните им усилия да попречат на катастрофата.
В един момент лампите, печките, климатиците, нагревателите, компютрите и касовите апарати, болничните монитори и животоспасяващите уреди излязоха от строя, тъй като електрозахранването в Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анджелис, Сан Диего и Денвър беше отрязано.
Старият поочукан крайслер на Рики Хитоми кънтеше от крясъците и смеховете на петимата приятели, докато се носеше в нощта по междуселския път. Събраха се в дома на гаджето му Джанис Боротра, изпушиха малко трева в плевнята и се натовариха в таратайката на Рики. Сега се бяха отправили към дома на Джъстин Харли да си продължат купона. Оставаше им още само седмица до завършването на гимназията и това трябваше да се отпразнува.
Веселието беше достигнало връхната си точка и замаяни от тревата, изобщо не забелязаха задаващия се товарен влак в далечината. Нито им направи впечатление, че семафорът не свети, а бариерата е все още вдигната. Когато Джанис най-после чу отчаяната свирка на локомотива и писъка на спирачки, вече беше късно.
Автомобилът изскочи на релсите и влакът го помете, а после влачи цяла миля купчината ламарина и смазаните до неузнаваемост тела.
Кибернетиците в секретния пункт на ФБР на река Потомак бяха обхванати от паника. Само преди десетилетие телефонните служби, електроснабдяването и централите за бедствия и аварии функционираха отделно и независимо едни от други. Ако някой хакер случайно успееше да се вмъкне в една от системите, той би могъл да причини големи поражения, но нямаше начин автоматично да се прехвърли и в останалите системи.
Сега с напредъка на високите технологии и повсеместната компютъризация нещата не стояха така. Съществуваха стотици фирми за електроснабдяване и производство на електроенергия, но всички те бяха свързани в глобална мрежа заедно с многобройните телефонни централи. Тази единна, непрекъснато разрастваща се система функционираше на принципа на Интернет и осигуряваше директни връзки, което освен огромно предимство можеше да се окаже и недостатък, защото даваше възможност на някой достатъчно добър хакер да прониква безпрепятствено от една система в друга.
А този хакер явно беше добър, защото вилнееше из системите с такава скорост, че експертите на ФБР можеха само да гледат безпомощно как си разиграва коня. Кодовете биваха разблокирани почти мълниеносно, защитните системи хвърчаха във въздуха и пораженията бяха такива, че случващото се все повече заприличваше на зловещ кошмар.
С тази разлика, че катастрофата имаше съвсем реални измерения, а най-страшното беше, че техните контраатаки като че ли все повече активираха кода за достъп на хакера. Колкото повече се опитваха да му
