Усмихна се на себе си и я последва, но ударът дойде изотзад и този път го свари напълно неподготвен. Падайки, чу в мрака писъка на Терез.
Надви болката, скочи на крака и в движение измъкна пистолета си. Тичаше, като се озърташе, а под краката му проскърцваха натрошени стъкла. Някой беше стрелял в уличните лампи и улицата тънеше в непрогледен мрак. Не беше чул изстрелите — явно бяха действали със заглушител.
Дори звездите тази нощ бяха скрити зад облак и все пак успя някак да различи четирите фигури в черно, помъкнали отчаяно съпротивляващата се Терез към микробус, който почти се сливаше с околния мрак. Около устата на Терез беше омотана бяла лента, която заглушаваше писъците й.
Смит хукна с всички сили. Сърцето му сякаш щеше да изскочи.
Но ето че в нощта глухо прокънтя изстрел и куршумът профуча на милиметри от бузата му. Изведнъж ушите му забучаха и имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Спомни си думите на лекаря от болницата — ако не внимаваше, главата можеше да му погоди лош номер.
Залегна, претърколи се и отскочи, насочил напред дулото на револвера. Гадеше му се. Стисна зъби. Май все пак не биваше да подценява оня удар в главата. Или повторното сътресение беше влошило нещата.
Видя, че бяха успели да натикат Терез в микробуса. Затича, превъзмогнал болката, сякаш животът му зависеше от това. Стреля в краката на единия от похитителите и изкрещя:
— Спрете! Спрете или всички ви ще убия!
Едва позна собствения си глас. Главата му се въртеше и виждаше всичко някак замъглено. Примигна няколко пъти. Нямаше особена промяна.
Двама от мъжете се извърнаха и последва цяла серия от изстрели. Смит отново трябваше да залегне.
След малко се надигна, но трима от похитителите вече бяха успели да скочат в микробуса и шофьорът даде на заден. Връщаха се за четвъртия. Едната врата беше все още отворена. Смит се прицели в гумите, но в този миг четвъртият похитител се извърна и стреля към него. Два от куршумите се забиха в тротоара и късчета плочки отхвърчаха към тила на приведения ниско към земята Смит. Той изруга, претърколи се отново и стреля. Куршумът му улучи в гръб мъжа, който тъкмо се готвеше да скочи в микробуса и посягаше към дръжката на вратата. От тялото му шурна кръв, той се свлече и дръжката се изплъзна от ръката му. В следващия миг задното колело на микробуса мина през него.
Чу се зловещ предсмъртен крясък, гумите рязко изсвириха и микробусът се отдалечи надолу по улицата.
Смит затича след него, останал почти без дъх, и го видя да свива зад ъгъла и да изчезва в мрака.
Приведе се, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше смазан. Всяка частица от тялото го болеше. Бяха успели да отвлекат Терез Шамборд пред очите му и не можа да им попречи…
Остана известно време така и лека-полека започна да идва на себе си. Вече не усещаше главата си толкова размътена. Може би тази сутрин в болницата наистина беше получил леко мозъчно сътресение? Но дори и така да беше, не можеше да си позволи лукса да чака. Време за губене нямаше. Щеше повече да се пази, но нямаше да намали темпото.
Изтича до мястото, където лежеше в локва кръв простреляният похитител. Беше паднал по очи. Смит го обърна. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че е мъртъв.
Претърси джобовете му. Намери няколко френски монети, сгъваем нож, който изглеждаше доста зловещо, испански цигари и пакетче книжни кърпички. Нямаше портфейл, нито някакви документи за самоличност. Пистолетът се беше изплъзнал от пръстите му и лежеше на тротоара. Смит го вдигна и го огледа. Беше стар модел „Глок“ — поочукан, но добре поддържан и грижливо смазан. Върху кожената му ръкохватка беше издълбан някакъв символ и Смит се вгледа по-внимателно. Различи разклонено дърво и три огнени езика, които обгръщаха ствола. Тази фигура може да беше просто плод на нечие въображение, но може и да имаше някакъв по-особен смисъл.
Чу вой на приближаващи полицейски сирени. Не биваше да го заварят тук. Пъхна в джоба си пистолета на мъртвия похитител и изчезна зад ъгъла.
Хотел „Жил“ беше на левия бряг, недалеч от булевард „Сен Жермен“ с неговите ярко осветени витрини. Тих и изискан малък хотел, той беше убежището на Смит винаги, когато отсядаше в Париж.
Фоайето, с резбовани мебели и орнаменти от ковано желязо, пазеше духа на изминалото столетие. Смит винаги се беше любувал на атмосферата, която цареше тук, но сега не му беше до това. Мисълта за Терез Шамборд не му даваше мира.
Мъжът на рецепцията засия, като го видя. Смит беше редовен и обичан гост тук.
— Полковник Смит! Ето ви отново. Толкова се радвам да ви видя! — забърбори той на английски. — Дълго ли ще останете?
— Няколко седмици, но може би няма да съм тук през цялото време. Бих искал обаче да ангажирам стаята.
— Разбира се. За вас винаги!
— Благодаря, Хектор.
Стаята не беше модерна, но обстановката много му допадаше. Търпеливо изчака сигналът да мине през закодиращото устройство на клетъчния телефон и най-после чу гласа на Клайн:
— Джон? Слушам те.
— Отвлякоха Терез Шамборд!
— Разбрах. Един от съседите е видял всичко, включително и някакъв „луд“, който очевидно се е опитвал да попречи на похитителите. Слава богу, в тъмното не е видял лицето му.
— Извадил съм късмет — промърмори Смит.
— За момента полицията няма ни най-малка представа кой може да стои зад всичко това и това направо ги е извадило от равновесие. Освен това, ако са убили Шамборд, защо им е да отвличат дъщеря му? И дали изобщо става въпрос за същите хора или за съвсем други, които обаче се опитват да се доберат до същата информация и смятат, че госпожица Шамборд може да им бъде от помощ?
— Допускате, че може да има и други?
— Дано да греша…
— Наистина. Но все пак не бива да изключваме подобна възможност. А… полицаите знаят ли, че съм разговарял с Терез Шамборд?
— Засега не. И мисля, че няма шанс да научат. Действал си изключително предпазливо, поздравявам те.
— Благодаря — въздъхна Смит. — Поне една добра новина. Шефе, интересува ме значението на един символ — разклонено дърво, в основата си обгърнато от пламъци. Ще можеш ли да провериш?
— Ще се опитам. А как минаха срещите ти с Майк Кърнс и с генерал Хенц?
Смит разказа подробно всичко, включително и за черния ситроен, който понякога чакал Шамборд след работа.
— Има и още нещо — добави накрая, — за което сам не зная какво да мисля… — И разказа за „санитаря“, когото беше забелязал да влиза в така строго охранявания пансион.
— Дявол да го вземе… това никак не ми харесва. — Смит долови напрежението в гласа на Клайн. — Но генералът не може да е замесен в нищо… — разсъждаваше на глас той. — Възможно е някакво съвпадение… Но трябва да се провери. Ще се заема с това.
— Възможно ли е сержантът да играе двойна игра? — предположи Смит.
— Би трябвало да е почти изключено — отвърна Клайн. Гласът му беше рязък. — Във всеки случай ти стой настрана. Не бива да рискуваш прикритието си. Ще проуча значението на оня символ и веднага ще се заема с проверката на сержанта. Ще се чуем пак. — Връзката прекъсна.
Смит прибра клетъчния телефон и въздъхна. Надяваше се час по-скоро да научи нещо, което да го отведе при Терез. И, разбира се, тя да е жива и здрава.
Междувременно можеше да вземе един горещ душ и да поспи. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.
След малко, загърнат в мек хавлиен халат, свалил от себе си част от напрежението на деня, стоеше пред отворения прозорец, загледан в живописните островърхи покриви на стария Париж.
