— Здравей, Марти — усмихна се Смит, като се наведе над него и стисна ръката му. Дланта му беше топла и суха, дишането — спокойно, равномерно дишане на спящ човек, но Смит искаше да изтръгне Марти от този коварен сън, да го върне към живота. И той му заговори отново — за общите им преживелици от детството, за училищните години, припомняше си подробности, вълнуваше се — опитваше се да стимулира мозъка на Марти, да отключи потока на мислите и на спомените.
— Спомняш ли си последния път, когато си поговорихме? Беше у вас, във Вашингтон. — Той напрегнато се взираше в спокойното, безизразно лице. — А после си се качил на самолета и си се озовал тук. Направо не повярвах, като разбрах. Преди човек насила не можеше да те качи на самолет. Трябваше… да ти опрат пистолет в гърба. — Той се засмя. — И то в буквалния смисъл. Както оня път, когато бяха по петите ни, спомняш ли си? — Смит помълча. — И… ето че се срещаме… в Париж.
Изражението на Марти изобщо не се промени.
— Разбрах, че си работил в института „Пастьор“…
Сега вече Марти трепна. За частица от секундата като че ли ток беше преминал през него.
— Знаеш ли, говорих с дъщерята на Емил Шамборд — продължи Смит с нарастваща възбуда.
Марти помръдна с устни.
— Та тя ми разказа как си се появил ненадейно и си предложил помощта си.
Устните на Марти отново се раздвижиха, като че ли се мъчеше да прошепне нещо.
— Марти? Искаш да ми кажеш нещо ли? За Шамборд ли се отнася? Хайде, приятелю, опитай се. Знам, че можеш. Кажи ми какво се случи онази вечер? Какво стана с ДНК компютъра? Давай, Марти. Кажи ми.
Устата на Марти се отвори и отново се затвори. Лицето му поруменя от усилието. Смит беше виждал пациенти, излизащи от кома, и знаеше, че някои от тях се възстановяват бързо, докато при други процесът е по-бавен и мъчителен, както когато се опитваш да върнеш към живот отдавна обездвижен мускул.
Изведнъж Марти стисна ръката му. Но преди Смит да се съвземе от изненадата, приятелят му се отпусна, изтощен докрай. Усилието окончателно беше изчерпало силите му. Смит, станал свидетел на този отчаян напън, изскърца със зъби, вбесен на хората, причинили това на приятеля му. После заговори отново, без да пуска ръката на Марти. Стерилната тишина на болничната стая беше нарушавана само от гласа му и от тихото бръмчене на апаратурата до леглото. В разказа му се повтаряха отново и отново имената Шамборд и „Пастьор“, като Смит се надяваше те да раздвижат съзнанието на Марти и отново да породят някакъв импулс.
Изведнъж чу женски глас зад гърба си:
— Господин Смит!
Извърна се.
— Да?
Беше сестрата от пропуска. Подаваше му някакъв бял плик.
— Това е за вас. Пристигна преди около час, но бях забравила, че сте тук. Моля да ме извините. Можеше сам да поговорите с приносителя.
Смит благодари и взе писмото. То гласеше:
Генерал Роланд ла Порт ще си бъде у дома в Париж тази сутрин и ще се радва да ви приеме, когато ви е удобно, за да го информирате за хода на разследването.
Моля, позвънете на посочения телефон, за да уточните часа на посещението си. Ще ви обясня как да стигнете до дома на генерала.
Генерал Хенц го беше предупредил, че френският генерал държи да поговори с него. Така че тази покана не го изненада. Освен това, по думите на Хенц, генерал Ла Порт поддържаше тесни контакти с френската полиция и местните разузнавателни служби, така че може би би могъл да хвърли известна светлина по въпроса, който вълнуваше Смит.
Голяма част от очарованието на Париж се дължеше на достолепните частни резиденции — величествени сгради, закътани в тихи квартали, сред обширни паркове. Генерал Роланд ла Порт, граф Ла Порт по рождение, притежаваше една от тези перли, разположена близо до булевард „Осман“. В началото на XIX век, благодарение на родолюбивите усилия на барон Жорж Юджийн Осман Париж възкръснал като феникс от пепелта и архитектурата била в разцвета си. Високата сграда от сив камък беше построена в имперския стил на онези времена — с колони, балюстради и изящни орнаменти — типично градско имение. Личеше си, че не бяха жалени сили и средства за построяването й.
Джон Смит потропа на тежката резбована врата със старинното чукало.
Отвори му мъж с военна униформа и капитански нашивки. Това очевидно беше адютантът на генерала.
— Вие сигурно сте подполковник Джонатан Смит? — предположи той на доста добър английски. — Много сте точен. Моля, заповядайте.
Не много висок, но мускулест и набит, русокосият капитан имаше стегнати войнишки маниери и делово излъчване.
— Аз съм Дариус Бонард — представи се той.
— Предположих — усмихна се Смит. Двамата бяха разговаряли по телефона и капитанът му беше обяснил как да стигне до тук.
— Генералът в момента пие кафето си и ви моли да му направите компания.
Той го преведе през просторно фоайе, откъдето извито стълбище отвеждаше към горните етажи. Минаха през висок сводест портал и се озоваха в салон с тапети на цветя и изящно изрисувани тавани. Нимфи и херувими на небесносин фон кръжаха над главите им. С позлатените си корнизи, изящните гипсови отливки и елегантните дворцови мебели в стил Луи Четвърти помещението приличаше повече на бална зала, отколкото на салон за чай.
В слънчевия кръг до прозореца седеше доста едър мъж, облечен в скъп костюм. Той имаше широките плещи на играч от Националната футболна лига и царствена, аристократична осанка, подчертана от тъмната, гладко сресана грива а ла Наполеон при обсадата на Тулон. На широкото бретонско лице светеха с хладен блясък две пронизващи сини очи. Този човек оказваше мощно, почти вцепеняващо въздействие.
— Радвам се да ви видя — кимна спокойно той и посочи на Смит стол с изправена облегалка. — Седнете, полковник Смит. Как пиете кафето си?
Говореше английски с лек акцент, но доста свободно.
— С малко сметана, без захар. Благодаря, сър.
Крехката чашка от китайски порцелан се губеше в огромните ръце на генерала.
— За мен е особена чест да се запозная с един от героите на операция „Пустинна буря“ — започна Смит. Научил си беше добре урока. Мислено благодари на Клайн за проведения инструктаж. По времето, когато превързваше и зашиваше ранените в Ирак, не беше и чувал за Ла Порт. — Благодарение на вашата смела маневра с Четвърти драгунски полк съюзниците успяха да удържат левия фланг.
— Били сте там?
— Да, сър. С хирургическата част.
— Значи знаете какво беше тогава… Оказа се, че танковете ни нямат подходящ за пустинята камуфлаж и се виждахме отдалеч — като бели мечки. Като си спомня какво преживяхме сред онези пясъци… Но удържахме. Извадихме късмет. — Той се усмихна. — Знаете как е. Вие самият сте били на предната линия, нали?
— За кратко… Как разбрахте?
Смит предварително знаеше отговора — Хенц го беше предупредил, че генералът се интересува от него.
