Но това любопитство беше оправдано — генерал Ла Порт защитаваше интересите на страната си.
Генералът се усмихна, но немигащите очи приковаха Смит като пеперуда на карфица.
— Професионален дефект, полковник. Проверявам дали не са закърнели старите умения. Навремето се гордеех, че мога почти безпогрешно да определя военния чин и прослужените години само по изражението, маниерите и походката на някого. Опитах се да преценя и вас според това, което виждам, а и според онова, което чух за действията ви в болницата „Помпиду“. Впечатлен съм от хладнокръвната ви, бих казал, професионална реакция.
— Оценката ви е твърде ласкава… — усмихна се Смит.
„А вие самият твърде любопитен“, добави мислено.
— Между другото, как е вашият приятел? Има ли промяна в състоянието му?
— Почти никаква.
— Хмм. Какви са прогнозите? Искам да чуя откровеното ви мнение.
— Като лекар или като негов приятел?
Сините очи леко се присвиха.
— Като негов приятел и като лекар.
— Като лекар, на този етап не бих могъл да кажа, че прогнозите са особено оптимистични. Като приятел, чувствам със сърцето си, че Марти ще се оправи.
— Всички се молим за това… Но се боя, че преценката ви като лекар може да се окаже по-реална. Мисля, че засега не бихме могли да разчитаме да получим от доктор Целербах някаква информация за доктор Шамборд.
— За съжаление, така стоят нещата. Прегледах вестника в таксито и разбрах, че все още няма никакви новини за Шамборд…
Генералът мрачно наведе глава.
— Уви, истината е, че са намерили част от тялото му — ръка от рамото надолу. Колегите са разпознали пръстена му. Отпечатъците също съвпадат… Много жалко. Официално обаче разследването все още не е приключило и тази информация е строго поверителна. Искаме да изчакаме няколко дни, преди да уведомим пресата. Надяваме се междувременно да открием извършителите на онзи варварски акт. Мога ли да разчитам на дискретността ви, полковник?
— Разбира се — тихо отвърна Смит.
Това беше. Най-лошите предчувствия се бяха потвърдили. До този момент допускаше, че Шамборд може да е мъртъв, но някак не му се искаше да повярва. Сега вече не оставаше място за съмнение.
Генералът помълча.
След малко добави:
— Знаете ли, имах честта да се запозная с вашия приятел, доктор Целербах. Забележителен човек. Как можа да му се случи това… Ще ми бъде много мъчно, ако не се възстанови.
— Наистина ли сте се запознали?! Да си призная, изненадан съм. Марти не е от най-общителните и аз например дори не знаех, че е тук.
— Можете ли да си помислите, че френските военни няма да проявят интерес съм грандиозния проект, с който се беше захванал доктор Шамборд? Естествено, че бяхме в течение на всичко и периодично се информирахме как вървят нещата. По време на едно от поредните ми посещения в лабораторията Емил ми представи доктор Целербах. Естествено, не ставаше въпрос за случайни, инцидентни посещения, внезапни проверки, неща от този род. Емил беше сериозен учен и не би търпял подобно вмешателство. Договаряхме се предварително и за нас беше чест да ни допусне в своята светая светих. За последен път бях поканен преди около два месеца — вашият приятел тъкмо беше пристигнал. Колко жалко, че такъв колосален труд беше унищожен така нелепо… Може да се каже, че това беше делото на живота му. Смятате ли, че има шанс нещо да е оцеляло?
— Наистина нямам представа — сви рамене Смит. — Дори се учудвам, че при цялата си заангажираност в НАТО вие лично сте следели за хода на този проект. Не можеше ли да възложите тази задача на някой от подчинените си?
— Дългът ми към Франция никога не ми е бил в тежест — погледна го генералът. — Освен това с Емил Шамборд се познавахме от години…
— И докъде беше стигнал? Имаше ли изгледи скоро да завърши ДНК компютъра?
— Това е въпросът, който всички си задаваме.
— А отговорът вероятно би могъл да насочи към извършителите на онова чудовищно дело. Няма да крия, готов съм на всичко, за да пипна човека, причинил това на Марти…
— Истински приятел. Ние, французите, ценим това. Аз също държа виновниците да бъдат наказани. Но засега съм в същото неведение, в което сте и вие. Знам, че Емил беше доста напреднал с работата си, но не ми е известно компютърът да е бил завършен през последните дни. Никой от тримата не ме е уведомил — нито Емил, нито доктор Целербах, нито горкият Жан-Люк Масне.
— Младият лаборант? Чух за него… Много тъжна история. Кое ли го е накарало да сложи край на живота си?
— Да-да… Толкова младо момче. Истинска трагедия. Беше толкова привързан към Емил, знаете ли? След смъртта му се е почувствал сякаш изведнъж е загубил опора… Много чувствителен младеж… А Емил беше невероятно силна, харизматична личност, така че до голяма степен е обяснимо…
— А какво мислите за експлозията?
Ла Порт разпери ръце.
— За мен това е дело на обезумели фанатици. Или пък… кой знае… акт на лично отмъщение? — Той поклати глава намръщен. — Знаете ли, полковник, понякога се питам… накъде върви светът? И дали под тънкото лустро на цивилизацията не сме си останали все същите примитивни диваци с първични чувства и низки страсти?
— Полицията и тайните служби не разполагат ли с някакви факти?
Ла Порт замислено долепи върховете на пръстите си, като изучаваше внимателно Смит с поглед, като че ли го подлагаше на дисекция.
— Полицаите и Второ бюро не ме държат в течение на всичко, още повече, че както сам забелязахте, основната ми грижа за момента е НАТО. Но адютантът ми, капитан Бонард, е подочул, че полицията разполага с доказателства, че атентатът е дело на баска сепаратистка групировка, която официално не би трябвало да съществува от години. По принцип баските действат на територията на Испания, но както знаете, една част от тях живеят в планинските райони по границата с Франция, така че не е изключено някоя и друга искра да прехвърчи и насам.
— За коя групировка по-точно става въпрос? Знаете ли?
— Доколкото разбрах, нарича се „Черен пламък“. — Той натисна копчето на някакво дистанционно управление и капитан Бонард се появи почти мигновено.
— Дариус, бъди така добър и приготви за полковник Смит копие от файла, който Сюрте ни изпратиха във връзка с експлозията в института „Пастьор“.
— Ще му го дам веднага щом приключите разговора, генерале.
— Благодаря, Дариус. Какво ли щях да правя без теб?
Адютантът усмихнато отдаде чест и излезе от стаята.
— Още кафе, полковник? Ще ми разкажете ли за вашия приятел, Марти Целербах? Доколкото разбрах, бил гений, но страдал от някакво заболяване?
Докато отпиваше от втората чаша кафе, Смит обясни в какво се изразява заболяването на Марти.
— Синдромът на Аспергер затруднява нормалното му общуване. Марти избягва контактите с хора, особено с непознати, и живее доста уединено. Но е компютърен гений и когато не взема лекарства, има блестящи творчески идеи и оригинални хрумвания. От друга страна, ако остане продължително време без терапия, маниакалното му състояние се задълбочава и все по-често изпада в пристъпи. Лекарствата му помагат да се адаптира към изискванията на ежедневието и поне привидно да поддържа нормални контакти с обкръжаващите го, но е споделял с мен, че това го натоварва и му причинява главоболие, а мисленето му, макар и все така брилянтно, е забавено.
Генералът слушаше с внимание.
— И откога е така?
