Смит седеше зад волана на малкото, взето под наем рено и се движеше по магистрала 401 от Мадрид към Толедо. Клайн му беше осигурил карта на града и адреса на седалището на баските, както беше обещал. Пътят минаваше покрай меки, заоблени хълмове, по склоновете, на които пасяха овце. Тополите хвърляха дълги сенки в късния следобед.
Смит спусна стъклото на прозореца и облегна лакът на рамката. Вятърът разроши косата му. Пред погледа му се синееше дълбокото небе на Ла Манча, станало свидетел на битките на печалния рицар с вятърните мелници. Но мислите на Смит скоро се отклониха от пасторалния пейзаж и подвизите на злополучния Дон Кихот към неговата собствена кауза, за която тепърва му предстоеше да води съвсем реална битка.
Наблюдаваше останалите автомобили на магистралата — възможно беше да се окаже, че има „опашка“. Но поне засега не забелязваше нищо обезпокоително. В самолета беше успял да прегледа вестниците и сега размишляваше върху онова, което те пишеха по случая с електронния тероризъм. В сравнение с разказаното от Клайн, дописките описваха инцидента доста бегло, без да навлизат в подробности и без да споменават вероятната причина за целия този хаос — футуристичния ДНК компютър. Очевидно американското правителство не искаше да всява излишна паника.
И все пак дори и в този си вид фактите бяха доста стряскащи, особено за някой, който можеше да чете между редовете. Съзнанието на Смит още бе заангажирано с това, когато на хоризонта се очерта гордият профил на старинния град Толедо, извисиха се островърхите му кули, дворецът „Алкасар“ и катедралата. Беше чел някъде, че произходът на Толедо се губи в древността, че датира още от времената на келтите. След тях през втори век преди новата ера дошли римляните и цели седем века градът бил част от Римската империя, докато най-после не бил завзет от готите за близо две столетия.
През 712 г. нещата се променили отново. Тогава, според легендата, крал Родриго отвлякъл Флоринда, красивата дъщеря на граф Хулиан, когато я видял да се къпе в река Тахо. Обзетият от ярост баща, вместо да се обърне към съда за справедливо възмездие, взел, че потърсил помощ от арабите… А те, разбира се, само това и чакали. Завладели прекрасния град и го превърнали в космополитен център, в който изкуството процъфтявало и били създадени великолепни образци на архитектурата.
Едва през 1085 г. кралят на Кастилия сложил край на арабското господство.
Кацнал на скалисто възвишение, градът беше заобиколен от три страни с река и представляваше естествена крепост, почти непристъпна в онези далечни времена, след като и от север била издигната защитна стена. През последните три-четири века градът се беше разраснал на север — отвъд старата крепостна стена, и на юг — нови квартали бяха изникнали по отсрещния бряг на реката.
Докато наближаваше града откъм север, Смит се любуваше на гледката. В новата част улиците бяха по-широки. Влезе в стария град през каменната „Пуерта де Бисагра“, строена през девети век, и се озова в същински лабиринт от тесни, криволичещи улички, които отвеждаха към готическата катедрала в сърцето на града. Другата гордост на града беше дворецът „Алкасар“, разрушен почти до основи по време на Гражданската война, но впоследствие издигнат отново.
Смит разгърна картата и потърси указанията, които щяха да го отведат до квартирата на баските. Някои от уличките бяха толкова тесни, че изобщо не можеше да се мине с кола. Други даваха тази възможност, но пешеходците трябваше да отстъпват назад в сенките на входовете, за да пропуснат автомобила. В един момент Смит установи, че се е отклонил в погрешна посока, и трябваше да се върне обратно. Започваше да се смрачава.
Градът представляваше живописна смесица от средновековни сгради, дворци, църкви, синагоги, джамии. В него имаше нещо, което разпалваше въображението — нещо романтично и в същото време — някак стряскащо, особено привечер, когато зад всеки ъгъл сякаш се спотайваха сенки.
Според посочения адрес седалището на баските беше недалеч от двореца „Алкасар“, в тясна, стръмна уличка, където изобщо не можеше да се влезе с кола. Смит паркира на две преки от мястото и се запъти натам, като избягваше ярко осветените витрини и уличните лампи. Кварталът гъмжеше от туристи — чуваха се всевъзможни езици, щракаха фотоапарати.
Когато наближи сградата, указана на картата, Смит забави крачка. Сградата беше тухлена, четириетажна, без никакви орнаменти, с покрив от червени керемиди и прозорци като амбразури — вдадени навътре, само по два на всеки етаж. Входната врата беше отворена и на стълбите светеше. Апартаментът, нает от баските, според сведенията беше на втория етаж. Смит продължи разходката си като най-обикновен турист и стигна до площадчето на ъгъла, където се срещаха четири улици и беше доста оживено. Тук имаше кафенета, магазини и малки ресторантчета. Смит седна в едно кафе на открито, с лице към улицата, която го интересуваше. Топлият вятър довяваше мирис на екзотични подправки — джинджифил, кардамон и чили. Оттук можеше да държи четириетажната сграда под око. Поръча си бира и картофи. В съседния бар засвири оркестър — свиреше меренге — жива, пълна с ритъм и страст музика, чиято родина, Доминиканската република, беше бивша испанска колония. Смит отпи от бирата си. Отстрани изглеждаше като един от многото туристи, който се наслаждава на топлата вечер, на храната и на музиката. Като че ли обаче никой не проявяваше интерес към него. Още по-добре.
След известно време забеляза трима мъже да влизат в сградата с осветеното стълбище. Физиономията на единия му се стори позната — приличаше много на човека от снимката в доклада на Сюрте. Същите гъсти, сключени вежди, хлътнали страни и издадена брадичка. Смит плати сметката си и закрачи обратно по тясната уличка. С падането на нощта кварталът сякаш се беше променил и сградите хвърляха зловещи мастиленочерни сенки върху калдъръмената настилка. Смит усещаше нервите си изопнати и вече определено имаше чувството, че някой го наблюдава.
Само миг по-късно усети студеното дуло, опряно отзад, на тила му, и чу нечий дрезгав шепот:
— Очаквахме те…
На улицата имаше и други минувачи, но мракът скриваше от очите им разиграващата се сцена.
— Значи сте ме очаквали? — повтори Смит, също на испански. — Виж ти… „Черният пламък“ отново в действие.
— Без много приказки — ръгна го дулото. — Сега ще дойдеш с мен в сградата, която наблюдаваше.
С периферното си зрение Смит видя мъжа да изважда малък предавател и го чу да казва:
— Водя го. Угасете светлините.
Смит реши да рискува, докато вниманието на мъжа беше раздвоено. Трябваше да действа бързо.
Сръга с всичка сила с лакът мъжа в стомаха. Той се преви от болка и пръстът му натисна спусъка. Смит се беше снишил и куршумът профуча над главата му и се заби в уличната настилка. Пистолетът беше със заглушител и никой освен тях двамата не чу изстрела. Преди още терористът да се съвземе от болката, Смит замахна назад с левия си крак и ритникът му уцели брадичката на мъжа, който се строполи с глух стон.
Смит се наведе над него. Терористът дишаше, но беше в безсъзнание. Взе пистолета му, немски валтер, и го метна през рамо. Не разполагаше с много време. Останалите всеки момент щяха да излязат да потърсят другаря си, обезпокоени от забавянето му. Повлече отпуснатото тяло към улицата, където беше оставил колата. Докато го напъхваше на предната седалка, терористът се размърда и тихо простена. Смит изтича да седне от другата страна, но когато влизаше в колата, видя вътре да проблясва нещо. Мъжът се беше свестил и беше извадил сгъваемия си нож. Все още обаче беше твърде слаб и Смит успя да измъкне ножа от ръката му.
— Копеле — процеди мъжът на испански.
— Искам да поговорим — кротко каза Смит, като се взираше в черните, трескаво горящи очи.
— Не си познал.
Смит го изучаваше с поглед. Мъжът беше висок и мускулест, с гъсти черни къдрици и отдавна небръснато лице. Изглежда, беше доста млад, въпреки че заради брадата и едрия ръст изглеждаше по- възрастен. Да, определено беше млад. Може би двайсетгодишен. Почти дете според стандартите на средния американец; зрял боец — в света на терористите.
— Ще ме убиеш, нали?
— Как се казваш? — попита Смит, все едно не беше чул въпроса.
Младежът се поколеба, преди да отговори.
— Висенте. Казвам се Висенте.
Представи се с малкото си име, но и то стигаше. Както държеше пистолета с едната си ръка, с другата Смит опря острието на ножа до брадичката на терориста. Висенте трепна и се дръпна назад.
