— Не искам да те нараня — увери го Смит. — Искам само да си поговорим. Да ми разкажеш за „Черния пламък“.
Лицето на младежа доби измъчено изражение, сякаш водеше някаква вътрешна борба със самия себе си. Личеше си, че е уплашен до смърт. Сега изглеждаше по-млад. Смит поотдръпна ножа и заговори спокойно, въпреки че беше нащрек с всяка фибра на тялото си.
— Виж, необходима ми е малко информация. Ти и бездруго си твърде млад — знам, че само изпълняваш нечии нареждания. Разкажи ми за себе си — как се забърка във всичко това?
— След като… убиха брат ми — тихо каза Висенте. Още трепереше.
— Кой го уби?
— В затвора… Националната гвардия.
— Брат ти е бил един от водачите на „Черен пламък“?
Висенте кимна.
— И ти сега искаш да станеш като него? Да се бориш за независимостта на баските?
— Брат ми беше герой. — В тона му се долавяше гордост.
— Разбирам… И ти искаш да вървиш по неговия път. На колко години си? На деветнайсет? На осемнайсет?
— На седемнайсет.
Смит поклати глава. Имаше насреща си едно хлапе.
— Слушай какво, скоро ще си достатъчно голям, за да вземаш такива важни решения, но все още не си. Те те използват, не разбираш ли? Ти… не си от Толедо, нали? Откъде си?
Висенте назова името на едно селце в Северна Испания, също крепост на баските, известно още с овцевъдството си.
— Овчар ли беше преди?
— Да… — Висенте помълча. — Харесваше ми.
Смит го наблюдаваше внимателно. Той беше само едно неопитно момче с физиката на зрял мъж — идеален за целите на екстремистите.
— Искам само да поговоря с хората, които са те изпратили, нищо повече — повтори Смит. — Ще ти задам няколко въпроса и ще си тръгнеш по живо, по здраво. Утре по това време вече ще си бъдеш у дома.
Висенте мълчеше, но като че ли задиша по-спокойно.
— Кога възобнови дейността си „Черният пламък“?
Според доклада организацията вече не функционираше, а водачите й бяха убити или в затвора.
— Когато Елисондо излезе от затвора — неохотно отвърна Висенте. — Той беше единственият от старите ръководители, който оцеля. Събра бившите членове и привлече нови.
— А защо Елисондо смяташе, че бомбата в института „Пастьор“ ще помогне на каузата на баските?
— На мен не ми казват всичко, но ги чух да си говорят, че някой им бил обещал много пари, ако му изпълнят някакви поръчки.
— Искаш да кажеш, че някой им е платил, за да поставят бомбата и да отвлекат Терез Шамборд?
— Мисля, че да… — Момчето говореше, без да вдига глава. — Много от нашите не искаха да се замесваме в това. — Той въздъхна. — Казаха, че биха се върнали в организацията отново, но за да се борят за старата кауза. Но Елисондо ги убеди, че за да водим война, ще имаме нужда от пари. И че точно липсата на средства е станала причина за поражението ни предишния път. Освен това много от нашите братя живеят във Франция, от другата страна на планините, и с акцията в Париж сме щели да им дадем знак и да повдигнем духа им…
— Но не знаеш кой точно е поръчал на Елисондо да постави бомбата и защо?
— Не знам. Елисондо каза, че това не ни интересувало. „Свършваме си работата, каза, и вземаме парите. Колкото по-малко въпроси, толкова по-добре.“ Важното беше, че тези пари са за организацията. Не знам с кого си е имал вземане-даване Елисондо, но си спомням, че спомена някакво име… „Щита с полумесеца“ или нещо подобно…
— А знаеш ли нещо повече за отвличането на жената? И къде може да са я завели?
— Не, но мисля, че е някъде тук, наблизо… Не съм сигурен.
— А… какво казаха за мен?
— Чух Сумая да казва, че ти си застрелял Хорхе в Париж, и смятат, че си тук заради непредпазливостта на Хорхе.
— Негов ли беше револверът с емблемата на дръжката?
— Да и мисля, че дори да не беше убил Хорхе, Елисондо щеше да го убие. Забранено ни е да слагаме нашия символ на личните си вещи, особено на оръжието. Това е голяма грешка, която се наказва със смърт, защото може да доведе до провал. Освен това някой се обади на Елисондо да го предупреди, че се очаква да пристигнеш в Толедо. Трябваше да сме подготвени…
Следователно баските не бяха подозирали за неговото съществуване преди отвличането на Терез Шамборд.
Погледна Висенте, който седеше с отпуснати рамене и наведена глава.
— А… как разбрахте, че съм аз?
— Изпратиха снимка. Някой от нашите те е видял в Париж или те е проследил, не разбрах точно… Смятат, че създаваш прекалено много проблеми и…
— И искат да ме убият?
Висенте кимна. После добави:
— Не знам нищо повече… Сега… мога ли да си вървя? Каза, че ще ме пуснеш…
— След малко. Имаш ли пари?
— Не. — Момчето го погледна изненадано.
Смит извади портфейла си и му подаде банкнота от сто долара.
— Вземи. Ще ти стигнат, за да се прибереш при семейството си.
Висенте прибра парите, но лицето му беше все така посърнало. Съжаляваше, че е издал приятелите си, и се боеше от последствията.
— Чуй ме добре — каза Смит. — Поставянето на бомбата и отвличането на младата жена е било само за пари — не за каузата на баските, така че не се чувствай гузен. Но те съветвам да не се мяркаш пред очите им — знаеш как могат да решат да постъпят с теб… Най-добре се скрий някъде за известно време.
Момчето преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.
— Мога… да се скрия в планината над нашето село.
— Много добре. — Смит извади от куфара си въже и се обърна към Висенте: — А сега ще трябва да те вържа, но ще ти оставя ножа под задната седалка, за да можеш да се освободиш.
Не биваше да рискува — току-виж на момчето му хрумнеше да се върне при терористите и да им разкаже за разговора, въпреки че за свое собствено добро не биваше да го прави. А така щеше да разполага поне с половин час, докато Висенте се прехвърли отзад и пререже въжето. Завърза ръцете и устата на момчето, скри ножа под задната седалка, заключи колата, прибра лаптопа и куфара в багажника, мушна ключовете в джоба си и бързо се отдалечи. Ако Терез Шамборд наистина беше в града, това означаваше, че тук някъде може да е и прототипът на ДНК компютъра.
Дванайсета глава
Черните сенки на нощта, жълтите кръгове на уличните лампи и плачът на испанска китара, който долиташе отнякъде, връщаха сякаш Толедо назад във времето и го превръщаха от живописно градче, каквото беше през деня, в драматичен, загадъчен и малко суров декор. Този съвсем различен град напомняше платната на Ел Греко, в които сградите, окъпани от мека лунна светлина, заживяваха свой собствен живот и материята отстъпваше място на духа.
Сега, когато потокът от туристи беше намалял и всичко беше притихнало, Смит едва успя да познае площадчето, откъдето беше наблюдавал квартирата на баските. Прекоси го с намерение да се спусне по страничната уличка, но иззад единия от ъглите изневиделица изскочиха четирима мъже. Единият — набит и с белези от шарка, беше участвал в отвличането на Терез Шамборд — Смит веднага го позна. Тук беше и
