Когато съвсем приближи до къщата, леко се надигна и се огледа. Стражите с автоматите не се виждаха никъде. Ослуша се по-внимателно и чу гласовете им — бяха отстрани на къщата — пушеха и тихо разговаряха. Зад тях тъмнееха силуетите на три хеликоптера — очевидно „Щитът с полумесеца“ беше организация с доста добра материална база.
В този момент двамата нямаше опасност да го забележат, Смит пропълзя до къщата и се надигна да надникне през единия от трите прозореца. Видя съвсем обикновена стая, но през отворената врата в дъното зърна Елисондо, седнал в едно кресло и вперил неспокоен поглед в една фигура, която нервно крачеше напред-назад и ту се скриваше от погледа на Смит, ту пак се появяваше.
Крачещият мъж беше нисък и закръглен, облечен в тъмносив костюм с английска кройка. Лицето му беше с меки, деликатни черти и някак изплъзващо се изражение. Въпреки костюма не приличаше на англичанин, но Смит не можеше да определи етническата му принадлежност. Беше тъмен за северноевропеец, но прекалено светъл, за да е испанец. Ако се съдеше по бедуинската роба на единия от стражите, възможно беше да е берберин.
Смит напрегна слуха си и установи, че разговорът се води ту на френски, ту на испански, ту на английски, ту на някакъв друг език. Чу името Мавритания, повторено няколко пъти, и откъслечни думи като „мъртъв“, „няма да създава повече проблеми“, „отлично“, „в реката“, „преброй ги“, „имам ви доверие“. Последното беше казано от Елисондо на испански, след което той се изправи, а ниският, кръглолик мъж му протегна ръка. Очевидно се разделяха най-приятелски, след като бяха сключили някаква сделка.
Елисондо си тръгна и Смит чу отварянето и затварянето на входната врата. В съзнанието му се беше запечатала споменатата няколко пъти в разговора дума „Мавритания“ — дали не ставаше въпрос за някой, дошъл от там? Или някой заминаваше за там и там щеше да се случи нещо?
Без да престава да мисли за срещата, на която току-що беше станал свидетел, Смит се промъкна към втория прозорец, улови се за решетките, надигна се и надникна вътре.
Тази стая беше доста по-малка, мебелирана спартански — желязно легло с пружина, маса, стол и дървена табла с недокосната вечеря. Смит чу отвътре шум — някой ходеше бавно, с походката на болен или затворник. Надигна се още малко и… сърцето му се разтуптя. Видя Терез Шамборд. Значи беше жива. Слава Богу!
Погледна я по-внимателно и гърлото му се сви. Изминалото денонощие я беше преобразило, състарило я беше изведнъж.
Все още беше с белия сатенен тоалет, но вече измачкан и замърсен. Единият й ръкав беше разпран, а лицето — бледо като на смъртник, с тъмни кръгове около очите.
Тя се отпусна тежко на леглото, наведе се напред и скри лицето си в ръце. Остана така, без да помръдва, без да вдига глава — като затворник в очакване на смъртната си присъда.
Смит откъсна за миг очи от нея и се озърна, да не би някой от стражите да го изненада. Но наоколо нямаше жива душа. Чуваше се само шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.
Облаците бяха закрили луната, а в нощ като тази тъмнината беше добър съюзник.
Смит се готвеше да почука на прозореца, когато изведнъж се сепна. Вратата на стаята се отвори и на прага се появи ниският, закръглен мъж, който беше разговарял с Елисондо. Костюмът му беше елегантен, маниерите — сдържани, и от него се излъчваше увереност. Личеше си, че този човек е важна фигура за миниобществото, събрано тази нощ във фермата. Смит го наблюдаваше внимателно — на лицето на дребния мъж играеше усмивка, която на пръв поглед изглеждаше добродушна, но очите му не се усмихваха — изражението им беше студено и непроницаемо.
Мъжът пристъпи навътре в стаята и Смит видя, че той не беше сам. Зад гърба му се появи друг мъж, с ръст, значително по-висок от средния. Той се движеше някак приведен, все едно цял живот беше разговарял с хора, доста по-ниски от него, или… беше седял наведен над книгите. Мъжът беше прехвърлил шейсетте и оредяващата му коса беше почти побеляла. Слабото му, продълговато лице беше с резки, изсечени черти — лице на човек, чиято съдба беше минала през доста превратности. Смит беше виждал този човек само на снимка, но не можеше да го сбърка с никой друг.
Гледаше го и не вярваше на очите си. На лицето на Терез Шамборд беше изписано същото смайване, а в гърлото й беше спрял вик. Тя стисна железните пръчки на леглото за опора, сякаш виждаше призрак, но в този миг високият възрастен мъж се втурна към нея и я взе в прегръдките си. Терез зарови глава на гърдите му.
Част II
Четиринайсета глава
На двеста мили югоизточно от Тулон, Франция, военният кораб „Шарл дьо Гол“ тихо пореше водите в нощта — огромен морски звяр, смъртоносен и съвършен. Захранван от ядрени реактори PWR тип К-15, корабът поддържаше скорост двайсет и седем морски възела и оставяше след себе си искряща диря — безукорно права като прорез от бръснач.
Самолетоносачът „Шарл дьо Гол“ беше последната гордост на западноевропейския морски флот и тази нощ на борда му се провеждаше едно наистина знаменателно събитие. Неслучайно бяха взети всички мерки за сигурност и над кораба кръжаха десет бойни самолета „Ястребово око“, модел Е-2С. Екипажът на борда също беше нащрек и в пълна готовност да изстреля ракетите земя-въздух и осемте бойни снаряда „Джиат“ 20F2 при най-малкия сигнал за опасност. Почти всички видими отвън светлини на кораба бяха загасени.
Долу, в залата за конференции, бяха събрани петима висши военни, представители на най-големите европейски сили, и слушаха с повече или по-малко заинтересован вид своя домакин — френския генерал, заместник-главнокомандващ силите на НАТО за Европа — граф Роланд ла Порт. Генералът с царствена осанка, леко приведен поради високия си ръст, беше застанал пред огромната карта на Европа, окачена на стената, и беше вперил в събеседниците си немигащите си бледосини очи.
— Тук, господа — каза той, като посочи картата, — можете да видите всички новопоявили се на територията на Европа многонационални компании за производство на свръхмодерни оръжия и военно оборудване. Това са ВАЕ във Великобритания, EADS — с филиали във Франция и Великобритания, „Астриум“, което, както знаете, обединява ВАЕ и EADS — в Швеция, и Европейската военна авиация — в Италия и Великобритания.
Генералът се обръщаше към своите събеседници на английски, което не му беше особено приятно, като се има предвид, че всепризнатият език на дипломацията е френският, но беше принуден да се примири с това, тъй като се оказа, че по-голямата част от поканените тази вечер не владеят френски.
— Тези корпорации — продължи той със силно изразен френски акцент — действат в тясно сътрудничество и плодовете на съвместните им усилия вече са налице — самолетът „Евробоец“, военнотранспортният хеликоптер „Тигър“, ракетните снаряди „Буря“ и снарядите „Метеор“. Предстои създаването на системата за глобално разполагане „Галилео“ и на спътниковата разузнавателна система „Состар“. Надяваме се обсъждането на двата проекта скоро да приключи и да се премине към изпълнението им.
Ла Порт потупа длан с показалката, която държеше, за да подчертае значението на току-що казаното, и продължи:
— Господа, ще се съгласите, че това е един доста внушителен списък, който свидетелства за нашата добра воля и готовност за сътрудничество. Тази тенденция за обединяване на силите и сливане на капиталите среща широка обществена подкрепа и засилва нашите позиции, превръщайки Европейския съюз в равностоен политически партньор на Вашингтон. Смятам, че посланието е повече от ясно.
В залата се възцари мълчание и генералите напрегнато се спогледаха.
Най-после генерал-лейтенант Арнолд Мур попита със суховатия си, отчетлив тембър:
— Освен разрастването на вътрешноевропейските икономически и търговски връзки какво по-конкретно имаш предвид, Роланд?
