Смит се притаи зад ствола на една топола, без да изпуска от поглед фигурата на жената. Разбира се… Това беше тя. Ранди Ръсел. Не можеше да греши. Което означаваше, че ЦРУ също работи по случая.
Усмихна се — ето защо беше толкова развълнуван. Така ставаше при всяка среща с Ранди. Тази жена го караше… да се чувства странно. Може би защото толкова много му напомняше за сестра си, София. Въпреки че, ако трябваше да бъде докрай честен пред себе си, и не само заради това.
Но това съвършено непознато лице… В момента обаче то изразяваше отчаяна решителност — терористите бяха се отказали от фронталната атака и сега настъпваха клинообразно, като се опитваха да я приклещят между двата си фланга. Трябваше да й помогне — челюстите на капана още малко и щяха да щракнат. Ранди го беше разбрала — достатъчно опитна беше и виждаше, че този път нямаше никакви шансове. Очите й мрачно святкаха — е, поне нямаше да им се даде лесно.
Дошъл бе моментът да се намеси и да напомни на господата за съществуването си.
Свали заглушителя от револвера си и откри огън. Изстрелът изтрещя оглушително, в следващия миг единият от терористите залитна назад и притисна дясната си ръка. Веднага последва втори изстрел и още един от атакуващите се преви от болка. Това внесе смут в редицата и мъжете един през друг хукнаха назад, за да си намерят прикритие. Междувременно измежду храстите долетяха един след друг три изстрела — Ранди се беше включила в престрелката.
Над тревожните възгласи на терористите се извисяваше гневният глас на водача им, който очевидно ги призоваваше да не отстъпват. Изправен в цял ръст, фуланът яростно размахваше ръце, а бялата му бедуинска роба се виждаше отдалече.
В този миг Смит чу зад гърба си нечии бързи стъпки и рязко се извърна.
— Като никога се радвам да те видя — задъхано прошепна Ранди. — Хайде — да изчезваме оттук!
— Хайде — то се е видяло… Колкото пъти те срещна, все препускаш нанякъде!
Тя му хвърли поглед изпод вежди и затича ниско приведена.
Смит я последва.
— Какво си направила с лицето си? — зададе й въпроса, който го човъркаше, въпреки че моментът не беше много подходящ.
Ранди не го удостои с отговор. Трябваше да се доберат до шосето преди терористите да са се съвзели от моментната суматоха. Това беше единственият им шанс да се измъкнат.
И двамата тичаха колкото сили имат — провираха се под клони, прескачаха дънери, заобикаляха храсти, стряскаха нощните животинки… Най-после стигнаха до черния път, който водеше към фермата, и се притаиха между дърветата.
— Забелязваш ли нещо подозрително? — попита Ранди.
— В смисъл — двукрако? Не. А ти?
— Все същият умник… — процеди Ранди.
Смит я гледаше и по лицето му играеше така добре познатата й усмивка. Винаги беше харесвала това лице — високите мъжествени скули, волевата брадичка…
Ядоса се на себе си. Сега не беше моментът да се размеква. Най-малкото разсейване, най-малкото невнимание можеше да ги погуби.
— Трябва да стигнем до Толедо преди тях — каза Джон. — Предлагам да побързаме. А по пътя ще ми разкажеш какво си сторила с лицето си. Само не ми казвай, че си се подложила на пластична операция — няма да го преживея.
Отново затичаха, вече рамо до рамо, надолу по пътя.
— Дай си ръката — изведнъж каза Ранди.
— Хмм… Дали да рискувам?
Тя бръкна в устата си, порови под горната си устна — отляво и отдясно, и извади подплънките, които правеха лицето й неузнаваемо.
— Ето, виж.
Смит бързо дръпна ръката си.
— А, не. Мерси!
Ранди се засмя и мушна подплънките в единия от джобовете си.
— Ще си оставя перуката. С русата коса ще съм като светофар. Стига ни фосфоресциращата ти хавайска риза. Добре поне, че е тъмносиня.
Наистина беше добра, не можеше да се отрече. Знаеше как с минимум грим да постига максимален ефект. С подплънките под горната устна фините хармонични черти на лицето й ставаха просто неузнаваеми — очите й изглеждаха по-сближени, брадичката — прекалено малка… Сега обаче си беше пак каквато я помнеше — неустоимо привлекателна млада жена. Или поне би могла да бъде, ако не беше бодлива като таралеж.
Докато си мислеше за това, Смит не преставаше да се оглежда за терористите. Очакваше всеки миг да чуят зад гърба си бръмченето на камион и от него да наскачат въоръжени мъже или да затрака картечница. Сякаш в отговор на мислите му откъм фермата долетя шум на двигатели и пърпорене на витла.
— Чуваш ли? — прошепна.
— Да не съм глуха?!
Секунди по-късно трите хеликоптера се издигнаха в нощта, закръжиха над фермата като гигантски птици и се насочиха на юг. По небето плавно се носеха тъмни облаци с раздърпани краища. Луната надникна иззад тях и отново се скри.
— Ометоха се! — възкликна Ранди. — Дявол да го вземе!
Смит учудено я погледна.
— Предвид обстоятелствата, очаквах да кажеш „Слава Богу“…
— „Предвид обстоятелствата“ ли? — тросна се тя. — От две седмици следя Мавритания и ето че сега отново ми се изплъзва под носа, а още не знам нищо конкретно за него и за хората му… Голям късмет извадих, няма що…
— Можеше и да е по-зле… — кротко каза Смит. — А колкото до това, кой е Мавритания… той ръководи ислямска терористична организация, наречена „Щитът с полумесеца“, която е отговорна за експлозията в института „Пастьор“, макар и непряко…
— Тоест?
— Атентатът е поръчан от тях, но е дело на баската терористична групировка „Черен пламък“.
— За пръв път ги чувам…
— Нищо чудно. Били са преустановили дейността си в продължение поне на десет години. Приели са поръчката на Мавритания, защото са имали нужда от пари, за да се върнат отново в играта. Твоите хора могат да уведомят ислямските власти… „Черен пламък“ са замесени и в отвличането на Емил Шамборд и дъщеря му. Тази нощ и двамата бяха във фермата. ДНК компютърът също е в ръцете на Мавритания.
Ранди изведнъж се спря като закована.
— Искаш да кажеш, че Шамборд е жив? Сигурен ли си?
— Напълно. Видях го с очите си.
— А… видя ли компютъра?
— Не. Мисля, че не беше там.
Известно време продължиха пътя си в мълчание, погълнати от собствените си мисли. Най-после Джон попита:
— И ти ли участваш в издирването на ДНК компютъра?
— Най-общо казано. Но пряката ми задача е да следя Мавритания. Знаеш ли, че наблюдаваме всички известни лидери на терористични групировки? Мавритания се беше покрил през последните три години, но сега отново е излязъл от дупката си. Успях да го проследя от Алжир до Париж. Точно тогава стана експлозията в „Пастьор“, заговори се за предполагаемото изчезване на ДНК компютъра и ни беше наредено да повишим бдителността си. Но така и не видях Мавритания да влиза във връзка с друг терорист, освен със стария си приятел от Ал Кайда, фулана Абу Ауда — високия мъж с бялата роба.
— А какво е накарало ЦРУ да прояви такъв интерес към Мавритания?
— Мосю Мавритания — усмихнато го поправи Ранди. — Той държи на тези неща. Доколкото знаем, истинското му име е Халид ал-Шанкити, въпреки че понякога се представя като Мафуз Ауд ал-Валиди. Бил е старши лейтенант на Бен Ладен, но се разделили преди Бен Ладен да тръгне с хората си към Афганистан.
