напрегнал слуха си до крайност. Така се наричаше този нисък мъж с вежлива усмивка и приятни маниери, който притежаваше опасната мекота на хищник, скрил ноктите си.
— Както желаете — разпери ръце Мавритания. — Ще ви оставя. Чувствайте се като у дома си. Между другото, младата дама сигурно е гладна. Виждам, че още не е вечеряла… — Той погледна недокоснатата храна в подноса, поклони се учтиво и излезе, като затвори вратата след себе си. Смит чу превъртането на ключ в ключалката.
Емил Шамборд хвърли гневен поглед към вратата и отново се обърна към Терез. Сложи ръце на раменете й и се вгледа в измъченото й лице.
— Как си, моето момиче? Ако са ти сторили нещо, ще ги…
Неочаквана канонада заглуши думите му. Изстрелите идваха някъде отвън, откъм предната част на къщата, но вътре, по стаите и по коридорите, също настана суматоха. Чуваше се хлопане на врати и тропот на тичащи нозе. Бащата и дъщерята се спогледаха. Терез беше пребледняла, но доктор Шамборд не изглеждаше изплашен, а само мрачно поклати глава. Лицето му беше навъсено. „Корав мъж“, помисли си Смит.
Той нямаше представа какво се е случило, но реши да се възползва от ситуацията. Нещо беше отвлякло вниманието на похитителите и едва ли щеше да има по-подходящ момент да се опита да измъкне оттук двамата Шамборд. Без учения ДНК компютърът щеше да се окаже прекалено сложна играчка за терористите. Така поне предполагаше Смит. Не беше изключено обаче да са намерили експерт, който да борави с компютъра, а да са отвлекли Шамборд само за да му попречат да направи дубликат на изобретението си.
Но и в единия, и в другия случай трябваше да измъкне Терез и баща й от ръцете на похитителите. Провери здравината на решетките и в този миг Терез погледна към прозореца и го забеляза.
— Джон! — тя изтича към прозореца. — Какво търсиш тук?! Това е приятел на доктор Целербах — обясни на баща си, докато се опитваше да дръпне нагоре стъклото. Изведнъж на лицето й се изписа отчаяние. — О, не… Прозорецът е закован! Не мога да го отворя.
Решетките също бяха доста здрави.
Пукотевицата от другата страна на фермата продължаваше.
— Знаеш ли къде е ДНК компютърът, Терез?
— Не…
— Не е тук! — навъсено го изгледа Шамборд. — Кой сте вие?
Не биваше да губят време.
— После ще ви обясня… отдръпни се, Терез — ще стрелям в прозоречната рамка.
Тя отскочи настрани и Смит извади револвера си.
Но преди да успее да стреля, вратата рязко се отвори и в стаята се появи отново нисичкият закръглен мъж, когото наричаха Мавритания.
— Има ли някакъв проблем?
Погледът му се насочи към прозореца и… остана прикован в Смит.
В следващия миг Мавритания извади пистолета си, хвърли се по корем на пода и стреля към прозореца, като викаше:
— Абу Ауда! Насам! Побързай!
Смит успя да се прикрие тъкмо навреме. Не можеше да отвърне на огъня, защото трябваше да стреля напосоки, а това би означавало да рискува живота на двамата Шамборд. Той стисна зъби. Втори куршум пръсна стъклото. Предпазливо надникна в стаята и… видя, че беше празна.
Емил Шамборд и дъщеря му бяха изчезнали. Нямаше го и дребничкият мъж.
Смит се втурна към третия прозорец. Възможно беше да са ги преместили в съседната стая. Но тя беше празна. В този миг иззад ъгъла се появи високият мъж с бялата роба, който охраняваше къщата. Следваха го още трима въоръжени мъже, готови за стрелба.
Смит се претърколи през рамо, а в краката му се посипа дъжд от куршуми. Имаше късмет, че облаците бяха закрили луната и стрелците нямаха добра видимост. Отвърна на огъня и успя да улучи единия от преследвачите си. Той се преви и падна, което предизвика известно объркване сред другарите му. Смит използва момента, скочи на крака и удари на бяг.
Зад гърба му последва същинска канонада — земята под краката му завря, разхвърчаха се туфи трева. Смит тичаше на зигзаг, по-бързо откогато и да било през живота си. Трябваше да затрудни преследвачите си максимално. Вероятно бяха отлични стрелци, но стрелбата по жива мишена, освен всичко друго, е и психология, добри рефлекси и интуиция — на това разчиташе Смит сега.
Наближи обръча от дървета точно когато започваше да изнемогва. С един последен отчаян отскок се хвърли зад най-близкия ствол, претърколи се, залегна и изстреля цял пълнител в посока на преследвачите си. Това ги накара на свой ред да залегнат.
Смит си пое дълбоко дъх. Мирисът на влажна земя и загниваща шума изпълни дробовете му. Скочи на крака и отново хукна под прикритието на дърветата. Искаше да заобиколи фермата и да се добере от другата й страна — там, където беше започнала среднощната престрелка. Ослуша се. Не чуваше преследвачите си. От предната страна на фермата още долитаха изстрели — ту откъслечни, ту цяла канонада.
Най-после се озова на мястото на действието и видя поне двайсет въоръжени мъже, залегнали в тревата. Стреляха в посока на обръча дървета, а оттам, иззад един стар дъб, също долиташе стрелба. Един от мъжете изрева, улучен от невидимия стрелец.
Водачът на охраната — високият мъж с бялата бедуинска роба, притича през поляната, приведе се и изрева нещо на арабски на хората в къщата. Само след секунди сградата изведнъж потъна в мрак — очевидно фуланът беше дал нареждане да угасят всички светлини, за да не бъдат хората му толкова лесна мишена. В същото време горе, точно под покрива на сградата, светна прожектор, лъчът му, управляван дистанционно, се насочи към обръча дървета и се спря на дъба, иззад който се стреляше.
Мъжът с бялата роба направи знак на хората си да минат в настъпление.
Сякаш в отговор на това измежду дърветата долетя яростна стрелба.
Двама от мъжете изреваха от болка — единият беше улучен в ръката, другият — в рамото. Останалите отново залегнаха и се прицелиха в посока на стрелеца. Водачът им се разкрещя на арабски — явно ги упрекваше за малодушието им. Самият той не беше залегнал и отново изпрати залп към стволестото дърво, обляно от ослепителната светлина на прожектора.
Смит прецени, че моментът е подходящ да се придвижи към дъба — вниманието на всички беше погълнато от стрелбата. И той запълзя натам под прикритието на дърветата.
Надникна иззад един храст и видя някаква коленичила фигура да зарежда автомата си „Хеклер и Кох MP5K“. Прожекторът осветяваше немилостиво предната част на дъба, но задната оставаше в сянка. И все пак Смит се беше приближил достатъчно, за да види, че дръзкият стрелец беше не друг, а… тъмнокосата, безлична жена, която беше видял вчера в Париж, в близост до института. Колко ли още изненади щеше да му поднесе тази вечер?
Тъмнокосата вече не беше с развлечените дрехи, а с тъмен гащеризон по тялото и плътно прилепнали ботуши. Така съвсем не приличаше на повлекана и се виждаше, че всъщност имаше доста стройна фигура. Смит забеляза още, че движенията й бяха плавни, спокойни и отмерени въпреки напечената ситуация. Личеше си, че разчита не само на уменията, но и на интуицията си и е сигурна, че инстинктът няма да я подведе.
Жената изпразни пълнителя на автомата си в полукръг и след последния откос, който даде, поредната жертва на стрелбата й изрева от болка.
Тъмнокосата се възползва от моментния смут в редицата на терористите, скочи на крака и хукна назад между дърветата.
Смит я последва, обзет от вълнение не само поради факта, че двамата се оказаха от един и същи лагер, но и защото в жестовете на тази жена имаше нещо странно познато. Дързостта й, точната, забележително хладнокръвна стрелба… всичко това му напомняше за някого и все пак беше готов да се закълне, че никога не е виждал това лице.
Докато Смит се чудеше, тъмнокосата отново залегна — този път зад някакъв храст. В същия миг откъм дъба се чуха изстрели и проклятия — терористите току-що бяха забелязали, че птичето е избягало.
