Генерал Мур имаше високо чело, прорязано от ситни бръчици лице и нос като клюн, който напомняше за английския крал Хенри IV.
Ла Порт кимна одобрително. Очакваше този въпрос.
— Ще отговоря съвсем простичко, сър Арнолд. Иска ми се да вярвам, че скоро ще настъпи часът и на нашата военна независимост, постигната благодарение на съвместните ни усилия. Тогава вече няма да се нуждаем от подкрепата на американците и няма да сме принудени непрекъснато да се съобразяваме с тях и да правим компромиси със собствените си интереси.
Сър Арнолд вдигна леко вежди по своя сдържан, типично английски маниер, но генерал Валентин Гонсалес от Испания побърза да запита:
— Но нали вече имаме над шейсетхилядна обединена армия, генерал Ла Порт? Смятате ли, че Европейският съюз се нуждае от по-многочислена армия, за да бъде приеман сериозно?
Генералът беше дребен, енергичен мъж с мургаво лице и килната на една страна фуражка, наперен като петле.
— Но, разбира се, господа. Какво са шейсет хиляди? Освен това силите за бързо реагиране изпълняват предимно хуманитарни, спасителни и мироопазващи мисии, а дори и тогава прибягваме до помощта на американците и внасяме от Щатите оръжие и комуникационни системи. Нима тази подчинена ситуация ви удовлетворява, при положение, че сме в състояние да обединим войските си и да разполагаме с близо двумилионна армия?
— Но с каква цел, Роланд? — свъси вежди сър Арнолд. — Това бих искал да знам. Нали така или иначе сме съюзници в НАТО и целта ни е една — опазване на световния мир. Вярно е, че в много отношения се съревноваваме с американците, но в крайна сметка усилията ни са насочени в една и съща посока, не е ли така?
— Нашите интереси не винаги съвпадат с тези на Съединените щати — твърдо каза Ла Порт, като се приближи към групичката генерали, извисявайки се над тях като скала. — По-често дори се разминават. От години се опитвам да убедя Европейския съюз в това, че не подобава да сме сателит на Съединените щати.
Сър Арнолд мрачно се усмихна.
— Лесно е да се каже „не бива да сме зависими“, Роланд, но не пропускаш ли един доста съществен момент? Ще ти дам прост пример. Повечето от частите на този свръхмодерен самолетоносач са произведени в САЩ. Същото се отнася и за разузнавателните самолети „Ястребово око“… Какво ще кажеш за това?
Италианският генерал Руджиеро Инзаги досега беше слушал най-внимателно. Той имаше тъмни, пронизващи очи и плътни, решително стиснати устни.
— Мисля, че Ла Порт е прав — каза изведнъж той. — Американците много често не се съобразяват с нашите непосредствени нужди, нито с по-дългосрочните ни интереси.
— Чакай малко, Руджи — намеси се и испанецът, генерал Валентин Гонсалес. — Доколкото си спомням, когато преди няколко години имахте проблем с албанците, се заехме с разрешаването му, въпреки че проблемът си беше лично ваш и по никакъв начин не засягаше не само американците…
— Така е — съгласи се генерал Инзаги. — Но мисля, че ако разполагаме с една интегрирана, общоевропейска армия, ще можем да се подкрепяме взаимно, без да се нуждаем от съдействието на американците.
— Именно — кимна Ла Порт. — Така както отделните американски щати отдавна са преодолели разногласията помежду си и са оставили в миналото старите вражди, за да могат да решават заедно генералните въпроси. Господа, обърнете внимание на факта, че европейската икономика изпреварва с една трета американската и че много европейци се радват на значително по-висок жизнен стандарт от този на средния американец. Какво излиза? Че сме по-напред в много отношения, а все още не сме в състояние да контролираме една по-мащабна военна организация сами. По време на кризата на Балканите това стана повече от очевидно. За пореден път трябваше да се молим на американците да ни подадат ръка… Унизителна ситуация. Не смятате ли, че на това най-после трябва да се сложи край?
Единственият, който досега беше слушал мълчаливо, без да взема участие в дискусията, беше немският генерал Ото Битрих. Изражението му беше сурово и замислено както обикновено. Русата му коса вече беше започнала да побелява, но с руменото си лице изглеждаше доста по-млад от своите петдесет и две години.
Той се изкашля и изчака, за да се увери, че е приковал вниманието на всички.
— Косовската кампания се проведе във взривоопасен район, който досега е взел хиляди човешки жертви. Всички знаем, че Балканите са като буре с барут. И все пак, въпреки че се беше запалило черджето пред нашата врата, се наложи Вашингтон да осигури осемдесет и пет процента от въоръжението и контролните системи. — Немецът повиши глас. — Да, действително разполагаме с два милиона войскови състав, модерна авиация и отличен флот, но… каква полза от всичко това? Отговорът е — никаква! Без американците в настоящия момент сме с вързани ръце. Непригодни за водене на една съвременна война. И то само защото не сме в състояние да планираме операциите. Липсват ни командните структури. В техническо, електронно, логистично и стратегическо отношение сме едни мастодонти. Мен лично това ме притеснява. А вас?
— И смятате, че една обединена европейска армия ще ни направи наистина единни? — със съмнение попита сър Арнолд. — Че ще сме в състояние да планираме операциите си, че комуникациите ни ще са на необходимата висота? Казвате, че интересите на американците се разминават с нашите. А да не би ние помежду си да нямаме политически различия? Не се заблуждавайте, че те ще изчезнат като с магическа пръчка.
— Нашите политици може и да имат различни гледни точки по някои въпроси, сър Арнолд, но нашите войски могат да функционират в пълен синхрон и неведнъж са го доказвали — разпалено каза генерал Инзаги. — Да вземем например ситуацията в Босна. Там, в района на Мостар, е разположена дивизия на силите за бързо реагиране, която наброява седем хиляди души — италианци, французи, германци и испанци, под командването на генерал Роберт Мейл. И доколкото ми е известно, бойците се сработват отлично.
— Както и Еврокорпусът — подкрепи го Гонсалес. — Петдесет хиляди испанци, немци, белгийци, французи и португалци, които функционират като едно цяло и са под общо командване.
Генералите Битрих и Инзаги кимнаха одобрително.
В изброените примери не бяха споменати англичаните и това не беше случайно. Всеизвестен факт беше, че британските части досега са участвали в съвместни военни операции единствено с американците.
Сър Арнолд, който се интересуваше не само от военно дело, но и от политика, се подсмихна леко.
— Господа, така ли си представяте бъдещата паневропейска армия? Различни по националност части, взети оттук и оттам и прикрепени една към друга с бели конци? Смятате ли, че нещата действително са толкова прости?
— Не, разбира се — отговори Ла Порт. — Структурата на една такава обединена армия ще трябва да се обмисли внимателно. Вероятно ще бъдат обсъдени няколко варианта, за да се избере най-удачният. Важното е от страна на отделните държави да има пълно съпричастие…
— И желание за интеграция — добави Ото Битрих. — Бъдещата общоевропейска армия трябва да бъде единна и централизирана. А командването й да се осъществява на ротационен принцип и да се съобразява не с интересите на една или друга държава, а с целите на Европейския съюз. Съответно контрол върху тази обединена армия ще оказва Общоевропейският парламент, в който всички държави имат свои представители. Тоест контролът ще бъде мажоритарен. Така в най-общи линии виждам нещата аз. Всичко друго би било някакъв хибрид, половинчата работа…
Генерал Гонсалес обаче поклати глава със съмнение.
— Генерал Битрих, струва ми се, че тук нещата опират до нещо много повече от обединена армия. Това, за което говорите, може да се осъществи само в една обединена Европа, а обединена Европа и Европейски съюз за съжаление не са равнозначни понятия.
— Защо, господа? От интегрирането на европейската армия до създаването на обединена Европа има само една крачка — жлъчно подхвърли англичанинът.
Битрих и Ла Порт оставиха тази забележка без коментар, но в тона на немския генерал се долавяше раздразнение:
— Генерал Мур, не съм политик и говорех за чисто военните ни интереси. Ще се съгласите, че
