Хората на Запада, които съдеха само по външното, затова издигаха в култ физическата сила, бяха склонни да подценяват Мавритания с неговите меки заоблени черти и деликатна физика. Те не виждаха в него заплаха. За тях той представляваше по-скоро една загадка.
Това го устройваше напълно. Всъщност тяхното мнение не означаваше нищо за него. Един ден щяха да разберат на какво е способен.
Остана още малко на терасата, загледан в очертанията на християнската катедрала и гордите мрачни кули на „Алкасар“, построен от неговия народ преди близо петнайсет века. Лицето му беше безизразно, но в душата му се надигаше вулкан. И тежко и горко на онези, които щяха да изпитат гибелната му мощ.
Тринайсета глава
Смит лежеше притихнал на хълма над реката, скрит от клоните на плачещата върба и се ослушваше. Гласовете на терористите вече не се чуваха, откъм града също не долиташе никакъв шум. Само долу, край реката, се обаждаше някаква птица и нещо тихо пляскаше във водата.
Смит насочи револвера си към реката в мига, в който един плувец изскочи от водата и се закатери нагоре — блед, неясен призрак. Друга сянка патрулираше в подножието на хълма, откъм града. Двамата се видяха и продължиха обиколката си заедно, но разговорът им не достигаше до ушите на Смит.
Той се измъкна от укритието си и ги последва приведен ниско към земята. След малко видя и останалите — бяха общо шестима и се отдалечаваха в посока на моста „Сан Мартин“. Когато наближиха моста, изведнъж се насочиха надолу към реката. Смит, който не беше очаквал, че ще свият така рязко, се претърколи в тревата, ожулвайки лактите си, преди някой от шестимата да го забележи.
Долу, на самия бряг, спряха и се снишиха, като оживено започнаха да обсъждат нещо. Смит чу имената на Сумая, Итурби и Елисондо, но не видя лицата им. Говореха тихо и много бързо, но част от казаното беше на испански и Смит успя да схване основното: Елисондо предполагаше, че след като им се беше изплъзнал, Смит се беше върнал в Стария град и вероятно щеше да потърси помощ от местната полиция. Което означаваше, че можеше да стане напечено.
Сумая очевидно беше на друго мнение и избухна разгорещен спор, но в крайна сметка стигнаха до някакъв консенсус. Разбраха се Сумая, един, когото наричаха Карлос, и останалите, с изключение на Елисондо, да продължат да издирват Смит из града. Елисондо междувременно трябваше да присъства на някаква много важна среща във ферма от другата страна на реката.
Когато заговориха за срещата, Смит трепна. Бяха споменали „Щита с полумесеца“ — това очевидно беше някаква организация, с чиито членове Елисондо имаше среща във фермата. Водачът на баските смяташе да отиде пеша дотам.
Смит лежеше, затаил дъх. Късметът му най-после беше проработил. Опита се да овладее обзелото го трескаво вълнение. Междувременно баските бяха приключили с последните уточнения и се готвеха да се разделят. Смит трябваше бързо да прецени кой е най-безопасният начин да проследи Елисондо, без да бъде забелязан. Мостът беше прекалено добре осветен, а ако го следваше отдалече, рискуваше да го изгуби, което в никакъв случай не биваше да става. Единственото разрешение беше да стигне до другата страна на моста преди Елисондо.
Изчака терористите да тръгнат и бързо изхлузи ризата и панталоните на американския турист. Сгъна ги в стегната купчинка и прикрепи вързопчето на тила си с помощта на колана. Така дрехите щяха да останат сухи. После нагази във водата, като внимаваше да не плиска и държеше главата си вдигната високо, за да не намокри малкия пакет. Водата беше студена, мътна и миришеше на тиня и гнилоч.
Смит заплува с мощни, равномерни движения, като се стараеше да загребва водата колкото може по- плавно и безшумно. Мисълта за Марти, който лежеше съвършено безпомощен, като кукла, и за отвлечената Терез Шамборд го изпълваше с ярост и му даваше допълнителна енергия. Дали младата жена беше още жива? Нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да разбере това и всяка минута беше ценна.
Когато погледнеше нагоре към моста, виждаше крачещия Елисондо. Двамата се придвижваха с еднаква скорост и това не беше никак добре. Трябваше да го изпревари, колкото и да беше уморен. Молекулярният компютър беше там някъде, от другата страна на реката. До развръзката оставаха броени минути. Не биваше да се отпуска. Мускулите му бяха изтощени, но адреналинът му рязко се беше повишил и това го държеше във форма.
Заплува още по-енергично, като се бореше с лекото течение. Вдигна глава нагоре. Червената барета на Елисондо се виждаше ясно. Преднината на Смит все още беше незначителна, но вече се придвижваше с по-добро темпо.
Най-после се добра до брега и се измъкна от водата, като залиташе от изтощение. Краката му тежаха като от олово, но почивка не беше предвидена. Поизтръска се малко и отново се напъха в синята хавайска риза и панталоните на туриста. Пооправи с пръсти косата си, притича през улицата и клекна между два паркирани автомобила.
Тъкмо навреме. Елисондо беше минал по моста и продължи пътя си, без да забавя крачка. Лицето му имаше навъсено, угрижено изражение. Той сви наляво и Смит го последва.
Елисондо мина покрай богаташките вили, разположени на хълма зад хотел „Парадор“, и покрай един съвременен, дълъг като тунел жилищен блок. Най-после застроената част свърши и излязоха на полето, осветено само от луната и звездите над главите им. Някъде в далечината се обаждаше добитък.
Елисондо тръгна по един черен път през полето, като от време на време се обръщаше назад, но Смит го следваше на безопасно разстояние и използваше храстите и дърветата за прикритие. Хавайската риза беше с къси ръкави и клоните изподраха ръцете му. Вдъхваше тежкото, упойващо ухание на треви и не изпускаше фигурата на Елисондо от поглед.
Повървяха доста. Най-после Смит видя очертанията на селскостопански постройки и разбра, че това беше фермата, накъдето се бяха запътили. Самата ферма беше Г-образна и на поляната в единия й край бяха паркирани три автомобила — стар джип „Чероки“, елегантен черен мерцедес последен модел и черен микробус „Волво“. Фермата не беше голяма и едва ли би могла да поддържа толкова превозни средства. Това наведе Смит на мисълта, че на срещата с Елисондо щяха да присъстват доста хора.
Входната врата се отвори, преди още Елисондо да беше почукал, и той хлътна навътре. Смит изчака малко и се приближи, наведен ниско към земята. В дясната част на къщата светеше прозорец и той се насочи натам. Но само след малко чу зад ъгъла нечии стъпки и се притаи зад един стар дъб. Сърцето му биеше до пръсване.
Отляво се зададе бяла, сякаш призрачна фигура. Оказа се чернокож мъж с бялата роба на арабски пустинник. Той спря само на няколко метра от Смит, като се оглеждаше. Беше въоръжен с 5,56-милиметров автомат L24A1 британско производство. Изглеждаше опитен воин, но не беше арабин, нито берберин, а по- скоро някой от свирепото номадско племе фулани, които обитаваха най-южната част на Сахара.
Междувременно отдясно се беше появил втори страж, въоръжен със стар автомат „Калашников“. Мъжът мина само на няколко крачки от Смит и той затаи дъх, стиснал револвера си.
Двамата стражи се заговориха. Високият бедуин каза нещо на арабски, другият му отговори. Беше спрял толкова близо до Смит, че той усети да го лъхва мирисът на лук и подправки.
Смит застина, а мигът сякаш се проточи безкрайно, но най-после мъжът с автомата „Калашников“ се обърна и се върна натам, откъдето беше дошъл, мина покрай осветения прозорец, който Смит наблюдаваше, и се скри зад ъгъла. Бедуинът с бялата роба обаче стоеше изправен като скала и погледът му обгръщаше околността като с радар. Смит си го представи застанал нощна стража на пясъчната дюна сред пустинята. Тежко и горко на чуждите отряди, имали неблагоразумието да нахлуят в земите на фуланите — суровите жители на пустинята владееха изкуството на войната до съвършенство и не познаваха милост.
След известно време фуланът закрачи в посока на паркираните автомобили, като се озърташе. После се върна обратно.
Смит използва момента, когато бедуинът беше с гръб към него, и запълзя назад, докато стигна обръча дървета, пазещи посевите от вятъра. Под прикритието на дърветата описа полукръг и излезе откъм задната, по-слабо осветената страна на фермата. Тук прозорците бяха само три, и трите — с решетки. Отново изскочи от прикритието си и притича към къщата, но на двайсетина крачки от нея се отпусна на гръб, стисна револвера си пред гърдите и започна да се приплъзва към левия прозорец. Острите камъчета жулеха гърба му.
