онзи от снимката. Бяха излезли да го търсят, а той се беше озовал право в ръцете им.
Намеренията им бяха повече от ясни, но Смит се опита да влезе в диалог с тях.
— Кой от вас е Елисондо? — попита на испански. — Искам само да поговорим. От взаимен интерес е. Елисондо, нека да поговорим.
Никой от четиримата не отговори. Приближаваха се към него с решителни изражения, с пистолети в отпуснатите надолу ръце, готови да действат мълниеносно.
Зад тях силуетите на старинните сгради застрашително се врязваха в нощното небе.
— Останете на място. — Смит предупредително насочи към тях деветмилиметровия си револвер със заглушител.
Те не спряха, само забавиха ход и започнаха да стесняват кръга около него като примка, която се затягаше. Израженията им станаха още по-решителни. Смит забеляза, че хвърляха погледи към най- възрастния — суховат мъж с червена барета, сякаш очакваха да им даде някакъв знак.
Дрезгавият, сладостен ритъм на меренге все така пулсираше в нощта. Смит огледа четиримата, преценявайки шансовете си. Изведнъж се обърна и хукна назад, но пети, по-възрастен мъж изскочи от сенките и препречи пътя му в горния край на улицата. Зад гърба си чуваше тропота на тичащи нозе. Свърна в първата пряка, опитвайки се да се отскубне от преследвачите си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.
Възрастен англикански пастор се криеше във входа на магазинчето за тютюн, отдавна затворено в този късен час. Черното свещеническо облекло се сливаше със сенките на нощта, само яката се белееше.
Беше проследил петимата баски на излизане от сградата, в която беше седалището им. Сред тях беше и арестуваният в Париж. Когато ги видя да се спотайват в засада, промърмори на не твърде богоугоден език:
— Какво, по дяволите, са намислили?
Мнимият пастор бе дошъл в Толедо с надеждата да стане свидетел на много важна среща, но вече не знаеше какво да мисли за онова, което се разиграваше пред очите му. Главатарят на баските, Елисондо Ибаргенгойтия, когото бе разпознал още в Париж и бе проследил дотук, засега не го беше отвел до мястото, където държаха отвлечената жена, и не беше влязъл във връзка с хората, за които подозираха, че са му възложили поръчката.
Всичко това опъваше докрай нервите на мнимия пастор. Тук определено се мътеше нещо, но досега не беше открил нишката, за която да се залови. За всеки случай обаче под свещеническите одежди се спотайваше деветмилиметров „Глок“ със заглушител — играта всеки момент можеше да загрубее.
След малко откъм площадчето се зададе още един мъж, висок и атлетичен.
— Мътните да го вземат! — възкликна „пасторът“.
Малко по-късно баските се появиха отново, вече един след друг, с пистолети в привидно небрежно отпуснатите ръце. „Пасторът“ напусна прикритието си — беше видял достатъчно.
Смит долепи гръб до стената на най-близката сграда, като дишаше тежко. Стискаше револвера с двете си ръце и чакаше, приковал поглед в посоката, от която беше дошъл. Трима туристи — две млади жени, придружени от елегантно облечен мъж, минаха покрай него, без изобщо да му обърнат внимание. Крачеха в ритъма на музиката.
Най-после иззад ъгъла се появи единият от баските и Смит стреля, като внимаваше да не улучи някой внезапно изникнал минувач. Нарочно се беше прицелил високо и куршумът се заби в стената над главата на мъжа. Върху него като градушка се посипаха парчета тухли, терористът изпъшка и се свлече надолу. Смит това и чакаше. Удари на бяг и сви в една от страничните улички. След него изсвистяха куршуми. След малко спря, отново долепи гръб до стената и се ослуша — никой не го преследваше. Пое си дъх и затича отново през лабиринт от тесни улички, които се изкачваха стръмно нагоре. През цялото време се озърташе. Не видя жива душа и не чуваше никакъв звук освен собствените си стъпки. Дори музиката беше заглъхнала в далечината и тишината му се струваше някак злокобна.
Не спираше да тича, въпреки че беше вече запъхтян и плувнал в пот. Изведнъж видя насреща си някакъв мъж, който вероятно си беше пийнал повечко, защото се клатушкаше и си подритваше някакво камъче. Уплашен от изражението на Смит, мъжът се стресна, все едно беше видял призрак, и забърза в обратна посока.
Смит започваше да се надява, че е успял да се изплъзне на преследвачите си. Възнамеряваше да изчака малко и да се върне по заобиколен път, за да наблюдава къщата. Точно когато хвърляше отново поглед назад, за да се увери, че улицата е чиста, чу тихото изщракване на пистолет със заглушител и покрай бузата му изсвистя куршум. От стената, където се беше забил куршумът, се посипа мазилка. Последва още един изстрел и този път куршумът рикошира от стената, удари се в калдъръмената настилка и отскочи.
Смит вече беше успял да залегне, надигна се на лакти и изпразни пълнителя по посока на двете фигури, които почти се сливаха с мрака.
Пронизителен, смразяващ кръвта крясък отекна в нощта. Сенките изчезнаха.
Смит се взря по-внимателно и различи тъмните очертания на проснатото в дъното на улицата тяло. Беше успял да улучи единия от нападателите си. Приближи се предпазливо, приведен ниско към земята. Мъжът лежеше с разперени ръце, а кръвта му шуртеше като фонтан. Празният, изцъклен поглед отразяваше само светлината на луната. Смит го позна — това беше набитият мъж с белези от шарка по лицето — единият от онези, които отвлякоха Терез Шамборд.
Чу тихото проскърцване на чакъл под нечии стъпки, вдигна глава и видя преследвачите си да приближават.
Отново хукна без посока из тесните, лъкатушещи улички, между сградите, построени така нагъсто, като че всяка се бореше за пространство с издадената си напред причудлива фасада.
Прекоси една по-широка улица, където група туристи се бяха спрели и вирнали нагоре глави, се любуваха на средновековна архитектура. Тук бяха и двама от терористите — озъртаха се и дебнеха за него. Бяха единствените, които не гледаха натам, накъдето и останалите, и се отличаваха от групата като бели врани.
Смит направи рязък завой, но те също вече го бяха забелязали. Чу виковете им зад гърба си. Точно в този момент зад ъгъла сви спортен фиат и една семейна двойка отскочи в близкия вход, за да мине автомобилът. Смит не можеше да изчака — баските бяха по петите му и всяка секунда му беше скъпа. Размаха ръце предупредително и изскочи пред колата. Фаровете го заслепиха и той закри за миг очи. Чу рязкото изскърцване на спирачки. Фиатът закова на сантиметри от него, Смит скочи на предницата му и притича през покрива. Прехвърли се от другата страна и продължи да тича. Дрехите му бяха подгизнали от пот.
Зад гърба му засвистяха куршуми. Усещаше се напрегнат като струна. Чу трясък на счупено стъкло, последван от плач на бебе и викове на жена. Заблуден куршум бе улучил нечий прозорец.
Смит отново смени посоката. Тази гонитба сякаш нямаше да има край. Не беше открил нищо за Терез Шамборд, нито за молекулярния компютър, а опасността го дебнеше отвсякъде и в този момент животът му не струваше пукната пара. Озърна се като подгонен звяр. Забеляза открито, ярко осветено пространство, откъдето долитаха гласове и смехове, и се насочи натам.
Оказа се, че се е озовал на небезизвестния „Пласа дел Конде“ — тук се намираше домът музей на Ел Греко. Това беше старият еврейски квартал Худерия в югозападната част на града, точно над реката. Засега не забелязваше нищо подозрително, но знаеше, че терористите не може да са далече. Елисондо нямаше да се откаже от преследването толкова лесно. А Толедо, макар и да не беше малък град, беше доста компактен и едно място не беше кой знае колко отдалечено от друго.
Тук беше доста оживено въпреки късния час и не биваше да бърза, за да не привлече нечие внимание. Пък и бездруго беше капнал от умора. Забави крачка и мина покрай групичка туристи, които се бяха загледали в къщата на Ел Греко — образец на характерната за онова време архитектура.
Докато стигна улица „Сан Хуан де Диос“, Смит вече беше успял да се съвземе. Тук туристите бяха по- малко и той едва забележимо ускори ход. Цяла вечер беше препускал нагоре-надолу по стръмните улици и нямаше да издържи още дълго на това убийствено темпо. Дори неговата физическа издръжливост си имаше
