граници. Освен това на по-оживените улици рискът от засада беше по-малък.
Погледът му попадна на един турист с фотоапарат. Мъжът беше с неговия ръст и телосложение. И в този момент му хрумна една идея…
Мъжът сви в една от страничните улички, като си търсеше интересен обект за снимане. Смит го последва и се приближи до него откъм гърба. Вече беше набелязал плана си.
— Хей! — стресна се мъжът. — Кой си ти?! Какво искаш?
— Шшт! — Смит опря пистолета в гърба му. — Американец ли си?
— Какво, по дяволите…
— По-тихо — повтори Смит и го ръгна с дулото.
— Американец съм и, помни ми думата, горчиво ще съжаляваш…
Мъжът беше снишил гласа си до дрезгав шепот.
— Събличай се — прекъсна го Смит. — Трябват ми дрехите ти.
— Какво?! Шегуваш ли се?! Да не си откачен? — Мъжът се извърна, погледна Смит и веднага разбра, че не се шегува.
Той заекна:
— Кой… кой си ти, за Бога?
На лицето му не бе останала капка кръв.
Смит опря дулото на тила му.
— Хайде сваляй дрехите без повече приказки.
Туристът се съблече с треперещи ръце, без да откъсва очи от Смит, и остана само по бельо. Смит на свой ред свали обувките си, ризата и панталоните, като през цялото време дулото на пистолета му сочеше към американеца.
— Обуй само панталона ми, но остани по тениска — посъветва го. — Така няма опасност да те сбъркат с мен.
— Плашите ме, сър… — промълви мъжът, смъртноблед.
След малко, с кецове, синя хавайска риза и бейзболна шапка, Смит беше почти неузнаваем.
— За всеки случай се прибери в хотела си по по-оживените улици — обърна се той към треперещия турист. — Прави си снимки и се дръж съвсем нормално. Всичко ще бъде наред.
Направи няколко крачки и се обърна. Мъжът все още не смееше да помръдне и не откъсваше очи от него.
Смит продължи пътя си с енергична, равномерна крачка — смяташе известно време да поддържа умерено темпо, поне докато отново не станеше напечено. Скоро се озова пред манастира „Сан Хуан“, където бяха погребани кралете и кралиците на Арагон и Кастилия и където се пазеха веригите на затворниците християни, оковани от маврите по време на Реконкистата. Група туристи, излезли на среднощна разходка, стояха пред църквата като омагьосани.
Смит мина покрай тях и седна в близката таверна, откъдето спокойно можеше да наблюдава улицата. Избърса с книжна салфетка потта от лицето си, поръча си кафе с мляко и зачака. Терористите се досещаха каква е крайната му цел и дебнеха из града, очаквайки завръщането му. В крайна сметка щяха да се появят.
Едва беше допил кафето си, когато забеляза суховатия мъж с червената баска барета, придружен от друг, когото Смит не си спомняше да е виждал досега. Двамата внимателно оглеждаха района. Погледнаха и към масата, където седеше Смит, но погледите им изобщо не се задържаха на него. Синята хавайска риза беше свършила своето, помисли си Смит със задоволство.
Изправи се, остави няколко монети на масата и последва двамата баски, но докато заобиколи и църквата, те бяха изчезнали, сякаш потънаха вдън земя. Изруга наум и продължи пътя си, като се озърташе. Не можеше да са отишли далече.
Най-после стигна до обрасъл с трева хълм, в подножието на който глухо шумеше река Тахо, пълноводна след зимните дъждове. Приведе се към земята и изчака очите му да свикнат с мрака. Отляво беше останал градът — можеше да различи синагогата и музея на Сефарадите. От другата страна на реката, в новата част на града, светеха прозорците на елегантния хотел „Парадор“.
Притаи се зад ниските храсти, настръхнал от предчувствието за нещо неизбежно. Къде бяха те сега? Откъде ли щяха да се появят? Щеше ли да успее да ги проследи или отново щеше да се окаже в ролята на преследван заек?
Изведнъж чу от лявата си страна гласове. Двама мъже се изкачваха по хълма, а под краката им се ронеха дребни камъчета. Бяха само на двайсетина метра от Смит, когато към тях се присъедини трети. Смит трепна — чу да споменават името му, но говореха на баски диалект. Очевидно се бяха пръснали из града да го търсят. Ето че се появи и четвърти — изкатери се от другата страна, откъм реката.
— Долу го няма — каза той на испански. — Претърсих наоколо. Но съм сигурен, че го видях в таверната. Тръгна след Сумая и Итурби. Трябва да е тук някъде… може да е отишъл към моста.
Последва кратко съвещание на смесица от баски и испански, от което Смит успя да схване, че Сумая и Итурби, двамата баски, които беше изгубил, са били изпратени да го търсят в покрайнините на града. Те бяха стигнали дотук и сега към тях се беше присъединил водачът им, Елисондо.
Предполагаха, че Смит е някъде наоколо и отново се разпръснаха да го търсят. Той запълзя в тревата, колкото може по-безшумно, и се прислони под увисналите ниско клони на една плачеща върба. Лежеше, затаил дъх, стиснал револвера си. Нервите му бяха изопнати до крайност.
Малко след като беше вечерял в едно очарователно ресторантче край реката, Мавритания излезе на терасата на най-луксозния хотел на Толедо — „Парадор Конде де Оргас“ и погледна часовника си. Имаше още време — до срещата оставаше близо час.
Нощният Толедо представляваше гледка, която никога нямаше да се умори да съзерцава. Светлините на града, кацнал на хълма над озарената от лунна светлина река, му напомняха за вълшебните „Хиляда и една нощ“ и за древната персийска поезия, в която беше влюбен.
Западът, с неговата грубовата, анемична и праволинейна култура, с наивната си вяра в Спасителя, никога нямаше да разбере Толедо. За неверниците нямаше нищо свято — те гледаха от всичко да извлекат печалба. Дори градът на Пророка се беше напълнил с търгаши…
А Толедо беше свещено място — то пазеше жив спомена за арабското величие, за разцвета на една хилядолетна култура, разпръснала мрака на невежеството в тези варварски земи. Тук мюсюлмани, християни и евреи бяха творили рамо до рамо, бяха живели в хармония, бяха смесили езиците, вярванията и обичаите си, за да оставят нещо за тези, които ще дойдат след тях.
Но сега… Мавритания мрачно стисна устни. Сега от духа на онези времена не беше останал и помен. Каква ирония… Сега християни и евреи наричаха исляма „варварски“ и искаха да го изтрият от лицето на земята. О, колко бяха жалки… Ислямът щеше да се възроди отново и да възтържествува с цялата си сияйна мощ. И този ден не беше далеч!
Мавритания потръпна от вечерния хлад и вдигна яката си. Упадъкът на славния град късаше сърцето му. Мрачно поклати глава, като си помисли за туристите, които пъплеха из древните улици, щракаха с фотоапаратите като обезумели и отнасяха купища сувенири, но бяха безсилни да се докоснат до сърцевината на нещата. Малцина идваха тук, за да научат нещо, на пръсти се брояха тези, които се замисляха за съзидателната сила на исляма, озарил като горяща факла цяла една епоха!
Да… неверниците не ги беше грижа за нищо — нито за уроците на миналото, нито за безславното настояще на неговите братя, мизерстващи сред пясъците на Сахара. Цял един народ, докаран до просешка тояга, обречен на бавно и мъчително изчезване… Можеше ли да не мрази виновниците за това, можеше ли да не замисля унищожението им?! Те трябваше да си платят за всичко, което са сторили. Така щеше да настъпи краят на една изродена цивилизация, за която алчността и парите бяха всичко. На нейно място отново щеше да надигне глава ислямът — хилядолетната култура, която носеше със себе си просветление.
Мавритания не смяташе себе си за фанатик, а за прагматик. Справедливостта трябваше да възтържествува.
Но всичко по реда си. Първо щеше да даде един добър урок на евреите. После — да удари американците. Така те щяха да знаят какво ги чака и да се гърчат в безсилна агония…
