Мавритания се подвизава в дълбока нелегалност и гледа да не се набива много в очите. Досега дейността му е била съсредоточена предимно в Алжир. А ти какво знаеш за този… „Щит с полумесеца“?
— Почти нищо, освен онова, което видях с очите си във фермата. Добре обучени са и изглеждат опитни бойци — поне командирите им със сигурност са такива. От езиците, които чух, си направих заключение, че са събрани откъде ли не — общото помежду им е, че всички са ислямски фундаменталисти. Така че си имаме работа с панислямска групировка, дяволски добре организирана при това.
— Може да се предположи — като знаем кой е тарторът им. Мавритания е врял и кипял, хитър е като лисица. — Тя го погледна с присвити очи. — Между другото теб какво те носи насам? Явно и ти душиш наоколо… Във връзка с компютъра, нали? Като те видях в Париж, от Ленгли се опитаха да ми пробутат някаква история, че уж си дошъл да държиш ръката на горкия Марти… Ако не те познавах, можеше и да се хвана…
— Марти ми е приятел, Ранди. И едва не беше убит. Това не е ли достатъчна причина да искам да го видя и да се опитвам да разбера кой може да му е сторил това? Ще направя всичко възможно тези типове да си получат заслуженото. — Това звучеше убедително, но все пак беше само част от истината и доколкото познаваше Ранди, не очакваше да я заблуди. Това момиче виждаше в хората като рентген.
— Глупости! — изсмя се тя. — Направо ще ме разплачеш… Приятелството с Марти си е приятелство, но както виждам, не седиш в болницата до леглото му, а все тичаш нагоре-надолу. Сто процента работиш за разузнаването, но за кого по-точно? Не си изпратен от ЦРУ, нито от ФБР, нито от Управлението за национална сигурност… Защо просто не ми кажеш, вместо да се опитваш да ме баламосваш?
Би желал да можеше да й каже, но не беше толкова просто. Дейността на Първи отдел беше толкова дълбоко засекретена, че нямаше право да споменава за съществуването на отдела дори пред човек от ЦРУ, дори това да беше Ранди. Доброволно беше приел тези условия, но в моменти като този беше доста изнервящо.
Междувременно бяха стигнали до едно възвишение — на идване дори не го беше забелязал, но сега и двамата бяха прекалено грохнали, спряха и го загледаха, като че ли искаха да го преместят с поглед.
— Дали не е време да се върнем и да огледаме фермата? — предложи Смит. — Дори да са се изнесли, можем да открием нещо, което да ни насочи… Ако пък заварим някого, ще го поразпитаме и ще се опитаме да измъкнем някаква информация. — Той побърза да добави: — Казах ти, че го правя само заради Марти. Чувствам се длъжен. Станала си прекалено подозрителна — това е професионален дефект. Навремето баба ми казваше: „Не търси под вола теле…“ Много мъдра приказка.
Ранди отвори уста, за да каже нещо, но изведнъж трепна и се заслуша.
— Шшт! Я чуй!
Не можеше да сбърка този шум — тихото бръмчене на двигател. По шосето приближаваше автомобил със загасени фарове. Двамата отскочиха от пътя и се шмугнаха в близката маслинова горичка. Звукът се чу по-ясно — автомобилът се спускаше надолу по хълма.
Изведнъж бръмченето спря.
— Какво стана? — прошепна Ранди.
— Изгаси мотора — отвърна Смит. — Сега се движи по инерция. Чуваш ли гумите? Ето… вгледай се по- внимателно и ще го видиш — черен автомобил, движи се по посока на фермата.
— Със загасени фарове и изключен двигател… Интересно.
Двамата се разбраха без много приказки и Джон изтича зад едно маслиново дърво непосредствено до пътя, отделно от останалите.
Оттук можа постепенно да различи по-ясно очертанията на автомобила — черен, старовремски, като от филмите за Втората световна война. Вътре нямаше други пътници освен шофьора и Смит направи знак на Ранди — „Щитът с полумесеца“ не би изпратил един-единствен човек да се заеме с тях. Ранди кимна — очевидно и тя смяташе така.
Елегантният стар автомобил продължи да се плъзга надолу по пътя и вече се беше приближил на двайсетина метра. Ранди и Джон се спогледаха и Ранди посочи първо себе си, после Джон, после автомобила. Жестът беше достатъчно красноречив — и двамата се бяха уморили от тичане… Джон се ухили в знак на съгласие.
Застанаха от двете страни на пътя и когато автомобилът се изравни с тях, като по даден знак скочиха на издадените му стъпала. Джон се задържа за вратата, а със свободната си ръка измъкна револвера и го насочи към широкополата шапка на шофьора.
Странното беше, че мъжът дори не трепна. Изобщо не го удостои с внимание. В този момент Джон забеляза бялата яка и черните свещенически одежди. Англикански пастор, по дяволите.
Ранди му правеше знаци от другата страна — не беше добра идея да отмъкнат колата на свещеник. Да, безспорно, така си беше.
— Какво, чеда мои, съвестта ви ли заговори? — прогърмя глас с британски акцент. — Знам, че щяхте да се доберете до Толедо рано или късно, но пък щеше да ви отнеме доста време, а както вие, американците, обичате да казвате, „времето е пари“.
Този глас не можеше да се сбърка с никой друг.
— Питър! — извика Джон. — Какво става — всички ли са се включили в издирването на ДНК компютъра?!
— Очевидно, приятелю, и това не е никак чудно, като се има предвид цялата суматоха… А това все още е само върхът на айсберга. Хайде, настанявайте се…
Джон и Ранди се разположиха на задната седалка.
— Как се озова тук, Питър?
— По стария изпитан начин — душейки като хрътка. Също както и вие, предполагам. Бях горе на хълма и видях малката фиеста, която заформихте във фермата. Доста пушилка се вдигна…
— Видял си всичко?! — избухна Ранди. — И не дойде да ни помогнеш?!
— Отлично се справихте и без мен — подсмихна се Питър. — Затова пък няма смисъл да се връщате във фермата — спестих ви усилията. Видях каквото трябваше.
— Бил си във фермата?
— Хвърлих едно око. Изнесли са се и не са оставили нищо след себе си освен неизядената вечеря. Нито дори една-единствена хартийка, ако не броим пепелта от изгорели книжа в камината. Натоварили са всичко в хеликоптерите и са офейкали. Не ни остава друго, освен да продължим гоненицата.
Шестнайсета глава
Елисондо Ибаргенгойтия облиза с език пресъхналите си устни.
— Мислехме, че вече сте заминали, мосю Мавритания… Имате и друга поръчка за нас, казвате… — Той гледаше върховете на обувките си и пристъпваше нервно от крак на крак.
— Да, Елисондо, обстоятелствата ме задържаха в Толедо. Останалите заминаха, скоро и аз ще ги последвам. Мисля, че имам предложение, което ще ви заинтересува. Повиках ви, за да го обсъдим. — Мавритания се усмихна, като наблюдаваше внимателно Елисондо.
Срещата на тримата баски — Елисондо, Сумая и Итурби, с Мавритания беше в катедралата на Толедо в параклиса на Бялата мадона, прочут с орнаментните си, с колоните в стил рококо и изящните статуетки.
— За какво става въпрос? — пооживи се Елисондо.
— Ще стигнем и до това, Елисондо, имай малко търпение — Мавритания се облегна на бастунчето си. — Всичко по реда си. Първо ще ми разкажете как точно убихте американския полковник… Смит. Казахте, че тялото му е в реката, нали така? Можем ли да сме сигурни, че е мъртъв?
Елисондо разпери ръце.
— Застрелях го и той падна в реката… Итурби се опита да извади тялото, но течението го повлече… Разбира се, по-добре би било да сме заровили трупа, но така се случи… Течението е силно и трупът може да стигне чак до Лисабон… Изобщо няма шанс някой да познае тялото, бъдете спокоен.
Мавритания замислено поклати глава, като че обмисляше евентуалните проблеми, които биха могли да възникнат, ако трупът бъде открит.
— Има нещо, което ме смущава, Елисондо… Ще ти кажа какво. Абу Ауда — той посочи чернокожия
