великан, облегнал гръб на стената — ме уверява, че единият от нападателите във фермата е бил… самият полковник Смит. Много неприятно, нали? Явно не е бил съвсем… мъртъв.
Елисондо пребледня като восъчните статуи.
— Застрелях го. Не може да е бил той. Сигурен съм, че…
— Там е работата, че и Абу Ауда е сигурен — прекъсна го Мавритания. Говореше все така кротко, почти бащински. — Той е виждал полковник Смит в Париж, така че…
Тогава Елисондо разбра. Измъкна ножа си и се хвърли към Мавритания. В същия миг Сумая извади пистолета си, а Итурби се завъртя, готов да побегне.
Но Мавритания рязко замахна с бастунчето си и от върха му изскочи тънко острие. То проблесна за миг и хлътна в тялото на засилилия се Елисондо. На лицето на баска се изписа учудване. Мавритания завъртя острието с отмерено движение и Елисондо се преви, стиснал в шепи собствените си вътрешности. Мавритания го гледаше, както се гледа червей. Безжизненото тяло падна в краката му.
Сумая не беше успял дори да натисне спусъка, когато ятаганът на Абу Ауда изсвистя. Кръвта шурна като фонтан и Сумая се строполи с прерязано гърло.
Итурби се спусна към вратата, но острието на ятагана прониза гърба му и се подаде от другата страна. Гигантът вдигна с две ръце сабята си и с нея — гърчещия се в агония баск. Черните очи на Абу Ауда искряха гневно. Когато мъжът клюмна като парцалена кукла, фуланът издърпа сабята, изми острието й в купела със светена вода и я избърса в робата си.
Мавритания изтри окървавеното острие в белия покров на олтара, натисна едва забележимото копче на бастуна си и острието се прибра.
Абу Ауда въздъхна.
— Отдавна не бях проливал вража кръв, Халид… Несравнимо с нищо усещане.
— Така е — кимна Мавритания, — но да побързаме. Имаме още много работа.
Двамата прескочиха телата на мъртвите баски и се измъкнаха навън в нощта.
Час по-късно Джон, Ранди и Питър се движеха по магистралата, която излизаше от Толедо. Бяха минали през града, за да прибере Джон лаптопа и куфара си от багажника на взетото под наем „Рено“. Висенте беше успял да се измъкне — в колата беше останало само прерязаното въже. Джон се надяваше младежът да се възползва от шанса да започне на чисто — все пак той беше още почти дете, целият живот беше пред него.
И така, Джон натовари багажа си в огромния черен автомобил, Питър седна зад кормилото и тримата отново се понесоха. Скоро кулите и островърхите покриви на древния град останаха зад гърба им. Питър се придържаше към максималната разрешена скорост — сто и двайсет километра в час — не искаха да си имат неприятности с полицията.
Ранди се беше разположила на задната седалка и облегнала гръб на меката кожена тапицерия, слушаше Джон и Питър да се съветват по кой път да стигнат до Мадрид, където щяха да набележат по- нататъшния си план за действие.
— Не бива да се връщаме по същия път, по който е дошъл Джон, защото баските може да са го проследили — подхвърли тя и се ядоса сама на себе си — защо винаги когато Джон беше наблизо, ставаше толкова рязка и дръпната? Отначало го беше упреквала за смъртта на годеника си Майк в Сомалия и за трагичния край на сестра си София, но с течение на времето беше започнала да изпитва към него уважение. Опитваше се да остави миналото зад гърба си, но някак не се получаваше — сянката му още я преследваше и тегнеше над нея. Най-странното беше, че долавяше у Джон същото желание да забрави миналото, но това, вместо да ги сближи, ги сковаваше и създаваше някакво напрежение помежду им.
— Един дявол знае на какво ще се натъкнем от тук нататък — промърмори Питър. — Дано все пак да е молекулярният компютър.
Бивш разузнавач от МИ-6 и офицер от Специалната авиация, той вече беше „излязъл в пенсия“. Поне официално. Но очевидно все още се ползваха от услугите му за специални мисии. Беше жилест и суховат, с изсечени черти на лицето и изтъкано от мускули тяло под свещеническите одежди. Въпреки че говореше за възрастта си с добродушна самоирония, би могъл да засрами повечето трийсетгодишни.
Той се усмихна и загорялото му лице се набразди от ситни бръчици.
— Джон, приятелю, писано ни било пътищата ни да се пресекат отново. Впрочем след последната ни среща ми остана спомен от теб, но и ти го отнесе, а, братле?
Питър свали широкополата свещеническа шапка и Джон видя превръзката на главата му.
— Дявол да го вземе! Ти си бил, значи?! Санитарят от болницата „Помпиду“, който предизвика такава суматоха…
Сега си спомни, че в мъжа, когото преследваше по болничните коридори, имаше нещо смътно познато. Ето защо Питър не беше използвал автомата си, а само го размахваше предупредително… Всъщност беше дал един-единствен изстрел, но във въздуха.
— Излиза, че си бил там, за да пазиш Марти, не да го убиваш…
— Именно — стрелна го Питър с ястребовия си поглед. — Казаха ми, че при Марти бил дошъл посетител, „близък на семейството“. Ха! Как, мислиш, ми прозвуча това? Единственото „семейство“ на Марти е онова куче, което прибра от улицата… реших, че има нещо мътно, и побързах да видя за какво става въпрос… Нататък знаеш. За малко цялата ми дегизировка да отиде по дяволите.
— Значи МИ-6 също се интересува от Марти? — обади се Ранди от задната седалка.
— Определено. Всички са се изправили на нокти заради ДНК компютъра.
— И те потърсиха?
— Ами да… От една страна, неведнъж съм имал вземане-даване с французите, които са доста специални… От друга, официално съм „извън играта“. Което ще рече, че ако работите тръгнат на зле, по- трудно ще се докаже кой е замесен и интересите на Короната няма да пострадат. МИ-6 ще излязат сухи от водата, а ако някой загази, това ще съм аз. Чиста работа. Но да си в пенсия, си има и своите добри страни — той смигна на Джон. — Ако не ми се играе, никой не ме закача — оставят ме да си кротувам в ъгълчето, щат не щат.
Ранди поклати глава усмихнато — Питър никога не се вземаше прекалено на сериозно и чувството му за хумор можеше да разведри и най-напрегнатата ситуация.
— Но тогава защо беше целият този театър в болницата? — навъсено попита Смит. — Не можа ли просто да ме предупредиш, че си ти? Вместо това трябваше да прескачам колички за бельо…
— Защо? Това си струваше да се види — ухили се Питър. Той помълча и добави сериозно: — Знаеш как е. Човек никога не може да бъде сигурен. Знам ли кой и с каква цел те е изпратил? „Даунинг стрийт“ и Овалният кабинет не винаги гледат в една посока, така че… предпазливостта преди всичко.
— Но после те видях да влизаш в пансиона на генерал Хенц — продължи Джон, подозрителен на свой ред. — Май все пак интересите ни се застъпват доста тясно?
— Видял си ме?! — възкликна Питър. — Това не ми харесва. — Значи може и някой друг да ме е забелязал.
— Всъщност тогава изобщо не предполагах, че си ти, ако това те успокоява.
На лицето на Питър се изписа облекчение.
— Е, нали това беше целта?
— Особено когато посещаваш тайно американски генерал.
— Главнокомандващ силите на НАТО — уточни Питър.
— И каква работа имаш с него? — поинтересува се Джон.
— Съжалявам, братле. Информацията е поверителна. — Питър звучеше категорично и даде да се разбере, че не възнамерява да кажа нищо повече.
За онези, които бяха свикнали с вечните задръствания по улиците на Мадрид, магистралата си беше направо безлюден път. От време на време покрай тях прелиташе по някой и друг автомобил, но Питър нямаше намерение да се състезава с никого. Когато наближиха китното, потънало в зеленина градче Аранхес, бивша лятна резиденция на испанските кралски семейства, се отклониха от шосе №400 на север към Мадрид. До там оставаха не повече от петдесет километра. Луната изгря и разля сребърно сияние над ягодовите поля, доматените насаждения и нивите със захарно цвекло.
Ранди се наведе към Джон, облегнала лакти на предната седалка.
