помогне. Нищо, бях длъжен да опитам. Освен това разполагах с някаква следа — седалището на „Черен пламък“ в Толедо. Това все пак беше по-добре от нищо.
— Е, Джон, без да те тревожа, мисля, че „Черен пламък“ бяха дотук — подхвърли Ранди.
— Уви, повече от сигурно е, че няма да им се размине — кимна Питър. — Мавритания не обича да го баламосват. Нищо чудно вече да са си платили за дяволъка…
— Да, Мавритания определено е съжалил за избора си. „Черен пламък“ се опитаха да го преметнат, объркаха плановете му и му докараха сериозни неприятности. Би трябвало да иска да се отърве от тях час по-скоро, и то по единствения сигурен начин. — Като каза това, Джон изведнъж се сети, че от сутринта не се беше обаждал в болницата да пита за Марти.
— На кого звъниш? — попита Ранди, като го видя да набира номера на клетъчния си телефон.
— Искам да проверя как е Марти. Току-виж е дошъл в съзнание…
Но за съжаление приятелят му не се възстановяваше толкова бързо, колкото му се искаше. От болницата му отговориха, че състоянието на доктор Целербах е стабилно, но все още не е излязъл от комата.
Седемнайсета глава
Генерал-лейтенант Арнолд Мур седеше на задната седалка на служебния автомобил на Кралската военновъздушна база доста обезпокоен. Приключилата на борда на „Шарл дьо Гол“ среща го беше навела на мрачни размисли. Не можеше да не си зададе въпроса — какво, по дяволите, ставаше? Каква беше истинската цел на това събиране, организирано от неговия дългогодишен съюзник и стар приятел Роланд ла Порт и проведено при най-строга секретност? Вперил невиждащ поглед пред себе си, генералът сякаш не забелязваше ярките светлини на самолетите, излитащи или кацащи на летището на бившата британска колония. Повдигнатите на срещата въпроси бяха обсебили цялото му съзнание.
Французите от край време бяха известни с носталгията си по миналото величие на страната, но в същото време притежаваха практична жилка, която не им позволяваше да хранят излишни илюзии и да се вземат прекалено на сериозно. Ла Порт, като заместник-главнокомандващ на НАТО, винаги беше държал извънредно много на Силите за бързо реагиране, но това беше напълно разбираемо — страните членки на НАТО бяха принудени да съгласуват всяка своя стъпка с американците, а европейският корпус им осигуряваше известна независимост и самоуважението им.
Но ето че сега Ла Порт беше преминал към отявлен антиамериканизъм. Поне с такова впечатление остана Мур след днешната среща. Или грешеше? Дали онова, което му се струваше открита враждебност спрямо американците, не беше всъщност израз на здрав разум и желание да се облекчи военната машина? Надяваше се да е по-скоро второто. Защото кому беше потребно създаването на още една антагонистична свръхсила в един и без това настръхнал, раздиран от противоречия свят? Мур дълбоко се съмняваше, че това би допринесло за международната стабилност.
Като оставим настрана антиамериканската реторика на Ла Порт, още нещо го беше притеснило не на шега — всички тези намеци, че не е изключено Щатите в най-скоро време да бъдат подложени на електронен тероризъм, който да парализира командните системи и контрола върху комуникациите. Последиците от това биха били ужасяващи не само за американците, но как французите биха могли да знаят за съществуващата реална заплаха?
Очевидно бяха научили отнякъде за проникването на неизвестния хакер в компютърната мрежа и за напразните усилия той да бъде спрян и засечен.
Доколкото му беше известно, информацията за случилото се беше строго секретна — уведомено беше единствено британското правителство, както и генерал Хенц, главнокомандващият силите на НАТО.
И все пак тази информация по някакъв начин беше достигнала до французите. Имаше едно възможно обяснение и от него генерал Мур го побиха тръпки. Не… това беше изключено, направо абсурдно.
Съществуваше ли връзка между французите и хората, замесени в електронните атаки?
Главата му щеше да се пръсне.
Тези съмнения бяха ужасяващи, но не и безпочвени… Налагаше се да ги сподели с някого, най-добре с министър-председателя, и то лично, на четири очи.
Той въздъхна с натежало сърце. Не беше лесно да бъде отправено толкова сериозно обвинение… Възможно беше да се е заблудил, да се е получило някакво недоразумение… Но предпочиташе да бъде опроверган, отколкото да премълчи опасенията си.
Докато чакаше своя личен шофьор и пилот да зареди с гориво реактивния „Торнадо F3“, Мур размишляваше какво точно ще каже на министър-председателя. Трябваше да предаде ситуацията много точно — без да преувеличава или да омаловажава нищо. Отново си припомняше разговора дума по дума, опитваше се да открие някакъв нюанс, който му е убягнал.
Най-после Стебинс, шофьорът му, почука по стъклото.
Сър Арнолд се сепна.
— Готови ли сме за тръгване, Джордж?
— Тъй вярно, сър!
— Вече си цивилен, Джордж. Не е необходимо да отговаряш по устав — усмихна се генералът, докато се измъкваше от колата с куфарчето си в ръка.
— Да, сър!
Сър Арнолд поклати глава. Пагонът оставяше своя отпечатък върху човека задълго, може би — веднъж завинаги.
— Е, Стебинс, да вървим.
Четвърт час по-късно, вече с авиаторски гащеризони и каски на главите, двамата се качиха в самолета: Стебинс — на пилотското място, генералът — зад него, на мястото на навигатора.
Докато свръхзвуковият самолет плавно се издигаше в нощното небе над Гибралтар, сър Арнолд се питаше дали не трябва да поговори и с министъра на отбраната, а така също и с главнокомандващия, Колин Кампбел. Да, така щеше да е най-добре. Заедно щяха да обсъдят ситуацията.
Гледката на нощното небе отвлече за малко вниманието му от земните проблеми. Тази дивна красота неизменно го караше да затаи дъх. Ако Бог действително не съществуваше, кой тогава би могъл да създаде нещо толкова съвършено?
Подобни мисли му минаваха през главата, докато самолетът набираше височина. Когато изведнъж торнадото избухна в пламъци, никой долу не разбра какво точно се беше случило — в небето се виждаше само една светеща точица — вероятно падаща звезда.
Мадрид има своя собствена пулсираща енергия, която се усеща навсякъде, особено нощем, и неизменно се предава и на гостите на града. Джон, Питър и Ранди я почувстваха още с пристигането си. Във въздуха се носеше музика и това създаваше някаква особена празничност, желание да се потопиш в ритъма на този град, да се присъединиш към сърдечните, темпераментни мадридчани, чиято толерантност към чужденците беше пословична, и да се забавляваш до насита.
Питър остави взетия под наем автомобил в гаража на стар приятел, комуто имаше пълно доверие, и поведе Джон и Ранди към спирката на метрото. Минаха по калдъръмени улички, през площадчета с ромолящи фонтани и вековни дървета. Въпреки че бяха капнали от умора и едва мъкнеха багажа си, не можеха да останат равнодушни пред очарованието на града.
И все пак, когато най-после стигнаха до площад „Маравиляс“, въздъхнаха с облекчение. Недалеч оттук, в сърцето на най-живописната, бохемска част на града, която и нощем кипеше от живот, се намираше тайната квартира на МИ-6, накъдето се бяха запътили.
Шестетажната каменна сграда на улица „Домингин“, с дървените капаци на прозорците си, балконите от ковано желязо и магазинчетата с пъстри сенници на партера, по нищо не се отличаваше от останалите
