сгради в традиционен стил, които придаваха облика на този одухотворен, артистичен квартал.
Докато Питър отключваше външната врата, Джон и Ранди държаха под око улицата.
Апартаментът, в който влязоха, явно беше видял и по-добри времена, но това все пак беше тайна квартира, а не хотел с пет звезди. Джон и Ранди бяха благодарни, че най-после ще си отдъхнат, ще се измият и преоблекат.
След малко, вече поосвежени, се събраха в уютния хол край камината.
— Май е време да докладвам на моите хора — каза Джон и извади клетъчния си телефон. Набра номера на Фред Клайн и изчака, докато сложните електронни кодове бъдат разчетени и проверени.
Когато най-после чу гласа на шефа си, той звучеше доста напрегнато:
— Изключи. Незабавно.
Връзката прекъсна и Джон промърмори озадачено:
— Пак е станало нещо… Дявол да го вземе.
Ранди реши на свой ред да се опита да се свърже с шефовете си. Телефонът в далечна Вирджиния звъня дълго време, без никой да вдигне. Тя се намръщи, но най-после чу:
— Ръсел?
— Същата.
— Веднага изключи!
Връзката прекъсна.
Ранди и Джон се спогледаха.
— Ама че работа…
— Имам чувството, че някой е проникнал в свръхсекретните електронни комуникационни сателити — свъси вежди Питър. — Което означава, че и разузнаването в Лондон, МИ-5 и МИ-6, е в цайтнот. Няма смисъл дори да пробвам…
Ранди прехапа устни.
— Добре поне, че не изтече никаква информация…
— Дано да е така — замислено поклати глава Питър.
Джон веднага разбра какво имаше предвид той.
— Ранди, опасявам се, че е твърде вероятно да са проследили откъде се обаждаме. Ако имаш на разположение ДНК компютъра, това не е никак сложно.
— Но, Джон, смяташ ли, че хората на Мавритания са имали време…
— Да, при положение, че другата им база е била някъде наблизо. Според мен са използвали фермата само за да се разплатят с Елисондо. Компютърът дори не беше там, а Мавритания не би рискувал да се отдалечи от него задълго. Да се надяваме, че вас не са успели да засекат, но ако и аз тръгна да набирам, веднага ще ни сгащят… Лондон е прекалено близо до Мадрид. Просто трябва да приемем факта, че известно време няма да можем да разчитаме на електронните връзки.
— Връщаме се в каменната ера — въздъхна Ранди. — До такава степен сме свикнали със съвременните начини за предаване на информация, че ни се струва направо немислимо да използваме куриери или самите ние да хвърчим насам-натам, само за да докладваме за свършеното и да получим нови указания…
— Действително, дълга и широка… — кимна Питър. — И все пак трябва да намерим начин да се свържем с началството и да ги уведомим за развоя на събитията.
— Така е — потвърди Джон. — Но междувременно трябва да продължим да действаме. Мисля, че за момента трябва да съсредоточим усилията си върху Мавритания — да установим къде са базите му, къде основно е била съсредоточена дейността му, да се опитаме да научим повече за навиците и привичките му, за малките му слабости… — И тримата знаеха колко са важни тези детайли за разузнаването и как един дребен на пръв поглед факт можеше да ги насочи към вярната следа. — Освен това иска ми се да се поразровим и за капитан Дариус Бонард, който е доста странна птица. Като адютант на генерал Ла Порт се ползва с твърде големи привилегии и има достъп до свръхсекретна информация. Така също и спокойно би могъл да се обади по телефона от щаба на НАТО.
— Би могъл — съгласи се Питър. Лицето му беше угрижено. — А междувременно ще се наложи да ползваме старовремски методи на комуникация, няма как. — Той помълча. — Лондон поне е по-близо от Вашингтон. Бих могъл да се изстрелям дотам — да докладвам на момчетата и да видя какво ново…
— Мисля си за посолството ни в Мадрид — каза Ранди като на себе си. — Но не — ДНК компютърът сигурно има достъп и до техните кодове…
— Определено. Всичко е свързано в мрежа. И дума не може да става да ползваме електроника.
Джон крачеше напред-назад умислен.
— Може би все пак има начин да се свържем — каза най-после.
Питър го изгледа.
— Какво имаш предвид?
— Няма ли тук, в квартирата, най-обикновен телефон?
— Горе, в офиса… Ако изобщо работи.
— Какво си си наумил, Джон? — на свой ред го изгледа и Ранди.
Но Джон вече тичаше нагоре по стълбите.
— Става въпрос за най-обикновена, фиброоптична кабелна връзка — обясни Питър.
— Разбирам… Дори ако хората на Мавритания тръгнат да подслушват телефонните разговори, ще им трябват часове, за да изслушат всички обаждания и да отсеят съмнителните. Теоретически е възможно, но на практика едва ли биха имали особен успех. Един техник веднъж ми беше казал, че през фиброоптичната жичка за секунда минава толкова информация, че да я чуеш наведнъж е като да насочат маркуч в лицето.
При фиброоптиката телефонните обаждания се преобразуваха в светлинни лъчи, които преминаваха през стъклена жичка с дебелината на човешки косъм. Така по кабел с дебелина колкото китката й можеше да протичат едновременно четиридесет хиляди телефонни обаждания, факсове и имейли — направо астрономическа цифра. Повечето подводни кабели съдържаха по осем тънички фиброоптични влакна. Но да проникнеш в океанските глъбини, за да получиш достъп до информацията, която протичаше по тези кабели, беше рискована, граничеща с невъзможното, задача.
— Именно — кимна Питър. — Дори да разполагаха с време и с подходящата технология, едва ли някой би се занимавал с това — да седи и да слуша купища клюки и празни приказки с надеждата да попадне на каквото му трябва.
Двамата последваха Джон горе в офиса.
Той току-що се беше свързал с Вашингтон. Чу в слушалката женски глас:
— Кабинетът на полковник Хаким.
— Деби, обажда се Джон Смит. Моля те, дай ми Нютън. Спешно е.
— Изчакай за момент.
След малко прозвуча загрижен мъжки глас:
— Джон? Случило ли се е нещо?
— Моля те, имам нужда от помощ! Обаждам се от Мадрид. Би ли изпратил някого до блок Е, кабинет 2Е377, да предаде на секретарката да помоли шефа си да се обади на Сапата на следния телефон — той издиктува номера на телефонния пост. — Нали запомни името — Сапата? Ще ми направиш ли тази услуга?
— Има ли смисъл да питам за какво точно става въпрос?
— Не.
— Добре… Ще отида.
— Благодаря ти, Нютън.
— Няма за какво — сухо отвърна Нютън. — Но да знаеш, че като се видим, ще очаквам някакво обяснение.
— Обезателно — увери го Джон и затвори телефона, след което погледна часовника си. — Ще му трябват поне десет минути.
Изведнъж Питър се изправи, сложи пръст до устните си и се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Дръпна леко щорите и надникна навън. Остана така, заслушан в звуците на нощта — незатихващото движение откъм „Гран Виа“, човешки гласове, захлопване на врата на автомобил, пиянска
