дискретност по отношение на финансовите операции.
Падаше здрач и над улиците на столицата Вадуц се спускаха тъмни сенки — нещо, което напълно устройваше Абу Ауда. Той се придвижваше с бърза крачка по булеварда, който се спускаше покрай Рейн. Все още беше облечен като западен турист и вървеше, без да поглежда никого. Очевидно знаеше къде отива.
Спря пред една от къщите, която по нищо не се отличаваше от съседните, и почука на вратата три пъти. Изчака малко. Последваха още четири почуквания.
Отвътре се чуха стъпки, някой дръпна резето и едва-едва открехна вратата.
— Breet bate — каза Абу Ауда на арабски в тесния процеп. „Търся стая.“
— May-fah-hem-tiksh (Не разбирам) — отвърна мъжки глас.
Абу Ауда повтори паролата и добави:
— Държат Мавритания!
Вратата рязко се отвори и нисък мургав мъж попита обезпокоено:
— Какво?
Абу Ауда мина навътре, като почти го отмести от пътя си. На този адрес беше една от главните спирки на арабската hawalala — верига за подземен трафик, пране и инвестиране на пари. Организацията действаше при пълна секретност, имаше своя стабилна структура и беше почти изключено представителите на закона да се доберат до нещо. От тук се финансираха не само отделни лица, но и определени каузи. Само в рамките на предишната година по канала бяха преминали около един милиард щатски долара.
— Кой финансираше Мавритания? — продължи Абу Ауда на арабски. — Откъде идваха средствата?
— Знаеш, че не мога да ти кажа…
Абу Ауда извади пистолета си и мъжът отстъпи назад.
— Онези, които са осигурили парите, държат Мавритания — заплашително повтори Абу Ауда. — Те не служат на нашата кауза. Целите им са други. Искам да знам кой стои зад капитан Бонард и Шамборд. И ти ще ми кажеш.
Джон, Питър и Ранди привършиха сандвичите, които си бяха купили от малкото летище, и продължиха да обсъждат ситуацията.
— Каквито и стъпки да решим да предприемем за издирването на Шамборд и капитан Бонард, трябва да действаме максимално бързо — каза Питър. — Не бива да ги оставим да ни изпреварят.
Джон кимна.
— Мавритания планираше да ударят Израел тази сутрин… Имаме налице функциониращ молекулярен компютър, но е възможно Шамборд и Бонард още да са на път…
— Не бива да разчитаме много на това — мрачно поклати глава Ранди.
Слънцето вече беше залязло и над земята бързо се спускаше мрак. В далечината проблясваха гроздове от светлинки. Париж… Докато се взираха в сиянието на големия град, проснат пред тях като на длан, Джон си припомни как започна всичко. Посещението на Фред Клайн беше преобърнало живота му на сто и осемдесет градуса… Беше разбрал за експлозията предишния понеделник, а имаше чувството, че от тогава е изминала цяла вечност.
Сега вече фокусът се беше стеснил, но все още не се знаеше какви ще са последствията при евентуален провал… Едно беше сигурно — платената цена щеше да бъде твърде висока. Затова се молеше да успеят навреме. И се надяваше да могат да разчитат на Марти…
Трийсет и четвърта глава
Доктор Лочиел Камерън забелязваше колко притеснен и угрижен е Марти. Беше минало доста време, откак взе лекарството си, и започваше да става неспокоен. Крачеше напред-назад из стаята с леко тромавата си походка, а доктор Лочиел усмихнато го наблюдаваше от креслото. Той беше сърдечен, добронамерен човек и след като на младини беше минал през ада на войната и беше видял с очите си болката, смъртта и разрухата, сега нямаше нищо против да се посвети на едно далеч по-спокойно занимание, каквото беше пластичната хирургия.
— Тревожиш се за приятелите си, нали? — меко попита доктор Камерън.
— Много ясно! — избухна Марти. — Кой знае на какво са подложени, докато аз вегетирам в този луксозен затвор! — Той огледа с отвращение елегантната болнична стая и продължи, като размахваше разпалено ръце. — Досега трябваше да са тук! Гренобъл не е на луната…
Още не можеше да се примири, че го бяха оставили тук, и уютната, успокояваща болнична атмосфера само усилваше раздразнението му.
Къде ли бяха сега Джон, Ранди и Питър? Би дал всичко, за да е с тях в този момент. Ако не можеше да спаси приятелите си, поне щяха да умрат заедно.
— Разбирам, че си притеснен… — започна доктор Камерън, но Марти го прекъсна гневно:
— Притеснен ли?! Отчаян съм! Те може би имат нужда от мен! Може би точно в този миг ги дебне смъртта… — Той трепна изведнъж и погледът му се оживи: — И аз знам какво трябва да направя! Може би все още не е късно! Точно така. Ще ги спася! Ще скоча за тях в бездните на ада и ще ги изтръгна от ноктите на смъртта! Само ако знаех къде са…
В този момент вратата се отвори и Марти се извърна, готов да излее гнева си върху натрапника.
Но на прага стоеше Джон в тъмно авиаторско яке и с усмивка, която озаряваше цялото му лице. Зад гърба му надничаха Ранди и Питър, също усмихнати. Марти винаги се беше затруднявал в разчитането на чуждите емоции, така както и в изразяването на собствените. С течение на времето беше разбрал, че вдигнатите нагоре ъгълчета на устата означават усмивка, с други думи — радост, разбра и че смръщеното лице изразява скръб или гняв, но някои по-тънки нюанси все още му убягваха. Този път обаче като че ли успя да прочете всичко, изписано на лицата на тримата си приятели. Наред с радостта им, че го виждат отново, долови и някаква спотаена тревога, някакво напрежение, като че ли бързаха да свършат нещо неотложно и не възнамеряваха да останат за дълго.
Тримата се приближиха към него и Джон заговори:
— Е, Март, ето ни и нас! Радвам се да те видя, братле. Не бива да се тревожиш за нас — нали знаеш, вършим си работата.
— Надявам се, че добре сте се позабавлявали, докато аз вегетирах тук, в луксозния плюшен затвор на този… касапин!
— Както виждате, приятелят ви отново е във форма — усмихна се „касапинът“. — Съвсем малко му остава, докато се възстанови напълно, затова още не бива да се натоварва. И трябва да е под наблюдение — ако се почувства неразположен или му се вие свят, трябва да се вземат мерки.
Марти го изгледа гневно и отвори уста, за да запротестира, но Джон се засмя и го прегърна през рамо. Пълничкото лице на приятеля му отново грейна в щастлива усмивка.
— Е, радвам се, че поне се върнахте… цели-целенички — промърмори той.
— Така изглежда — ухили се Питър.
— Ако не бяха Ранди и Питър, сега нямаше да съм тук — добави Джон.
Марти на свой ред го прегърна и каза дрезгаво:
— Слава Богу, че успяхте да се измъкнете… Вече почти те бях прежалил… Толкова ми липсваше, Джон! Без теб нищо нямаше да е същото… Кога най-после ще престанеш да си играеш с огъня и ще заживееш един нормален живот?
Джон вдигна вежди.
— Любопитно ми е какви точно са представите ти за „нормален“ живот, Март? Това е доста… разтегливо понятие, не мислиш ли? При теб също имаше някои перипетии…
— Знаех си, че ще стане дума за това — въздъхна Марти.
