По лицето на Шамборд пробяга усмивка.
— Спокойно, приятелю. За наш късмет Целербах реши да посети софтуера си у дома, така че сега просто ще се помъча да го проследя. Естествено, той е взел всички предпазни мерки, прехвърлил е сигнала през множество сървъри, направил е всичко необходимо, за да ми попречи…
— Как тогава ще го проследиш? — намръщи се Бонард. — На какво разчиташ?
— На ДНК компютъра си — спокойно отвърна Шамборд. — След броени минути ще имаме телефона, който търсим. А така също и адреса на Целербах в Париж. След което ще ти разкрия плана си, благодарение на който ще сложим край на преследването веднъж завинаги.
Трийсет и пета глава
— И така, вече сме наясно със ситуацията — Джон изгледа поред Ранди, Питър и Марти. — Освен това знам, че агенциите ни са мобилизирали хората си и всички работят по въпроса. Правителствата също са в състояние на повишена готовност. Нашата задача е да свършим онова, което те не могат. От разказа на Марти стана ясно, че вторият прототип е извън Париж, някъде на около два часа път. Е, да видим какво още знаем и какво — не.
— Имаме насреща си един кабинетен учен и един обикновен младши офицер — обади се Ранди. — Питам се… дали е възможно сами да са организирали всичко или някой стои зад тях?
— И аз си задавам същия въпрос — замислено каза Джон. — Имам чувството, че някой държи конците. Някой, който засега остава в сянка. Да видим… След експлозията в „Пастьор“ баските „отвличат“ Шамборд и го закарват в Толедо, където го предават в ръцете на „Щита с полумесеца“. После се връщат в Париж, отвличат Терез и отново я водят в Толедо. Междувременно Бонард все още е в Париж. Мавритания е бил в Париж, след това отскача до Толедо… Какво излиза? Пътищата на двамата французи се пресичат едва във вилата в Алжир. Мавритания продължава да смята, че тримата са екип, и разбира грешката си едва в Гренобъл… И така… кой е замислил цялата схема и следи за изпълнението й, като координира действията на отделните участници? Кой дирижира всичко? Би трябвало да е някой, който е близък и на двамата французи…
— И който разполага с много пари — добави Питър.
— Така е — кимна Ранди. — Откак се е разделил с Бен Ладен, финансовото състояние на Мавритания не е цветущо. Предполагам, че Шамборд и Бонард са поели грижата да осигурят средства за цялата операция. Съмнявам се обаче, че един армейски капитан и един академичен учен притежават необходимите суми в личните си банкови сметки.
— О, Емил не е богат — намеси се Марти. — Знам го със сигурност. Той живее повече от скромно и освен това… трудно се оправяше със собствения си бюджет, какво остава за финансирането и разпределянето на средствата на цяла организация. Не, това определено не е неговото амплоа.
— Остава Бонард… — въздъхна Джон. — В началото бях склонен да мисля, че Шамборд е мозъкът, а капитанът — организаторът, човекът, който се грижи за практичната страна. Не му липсва амбиция — успял е да се издигне доста бързо. Но пък, от друга страна… не притежава качествата на истински лидер, способен да събере хората и да ги поведе. Наполеон също се е издигнал от тълпата, но Бонард не е Наполеон. Разликата е огромна… Жена му е от богато семейство, но тук става въпрос за средства от съвсем друг мащаб… Отново няма място за сравнение. Следователно… и Бонард отпада, освен ако не пропускам нещо.
Докато Джон, Ранди и Питър продължаваха да обсъждат болната тема, Марти се облегна назад на възглавниците, затвори очи и остави мисълта си да се рее, следвайки своя собствен ход. Съзнанието му се изпълни с цветовете, миризмите и звуците на последните седмици преди експлозията. Споменът ставаше все по-ярък, почти осезаем. Усещанията бяха живи — трескавото въодушевление въпреки умората, трепетът, съпътстващ всяка следваща стъпка; напрегнатият размисъл; безсънните нощи; хапването набързо; вълнението при всеки, макар и малък, успех… Неусетно лабораторията се беше превърнала за него във втори дом, позната му беше всяка педя от пространството, заключено между четирите й стени.
И изведнъж си спомни. Рязко се надигна и отвори очи.
— Това е! — заяви тържествуващо.
— Кое по-точно? — попита Джон.
Погледите на тримата бяха вперени в Марти.
— Джон спомена Наполеон… Може би това ми помогна да направя връзката. Освен това си зададохме въпроса не пропускаме ли нещо. И аз се сетих… какво ми се губи. Нали знаете, че ако разглеждаме една и съща информация по един и същ начин… обикновено тъпчем на място и не стигаме доникъде. Мисля, че открих липсващата брънка от веригата. Неизвестното, което ще ни помогне да решим уравнението.
— Кое е то, Март? — нетърпеливо попита Джон.
— Отговорът на въпроса „защо?“. Защо Емил прави всичко това? Мисля, че ключът е думичката „Наполеон“.
— И каква е връзката с Наполеон?
— Не си ли спомняш, Питър? Бях ти казал…
Питър свъси вежди, опитвайки се да си спомни, но Марти продължи развълнувано, като размахваше ръце:
— Онази вечер… когато отидох в лабораторията и видях трупа, с периферното си зрение забелязах и още нещо — липсващата картина. Стори ми се странно, но не обърнах особено внимание… Сега разбирам, че не е било нещо маловажно. Дори напротив!
— Чакай, чакай… Каква картина? — попита Джон.
— Картината от стената. Беше репродукция, но Емил много си я обичаше. Наричаше се… „Завръщането на Великата армия от Москва“ или нещо подобно. — Той скочи от леглото и закрачи напред-назад из стаята. — Изобразяваше Наполеон, който се завръща от опожарената Москва, увесил нос, следван от останките от армията си. Наполеон е на бял кон, останалите яздят след него в снега с посърнали лица. Много тъжна гледка…
— И ти забеляза, че картината липсва?
— Да, но като се имат предвид обстоятелствата, това беше последното, за което мислех тогава. И все пак фактът остана в съзнанието ми като нещо, за което не можех да намеря обяснение.
— На мен също ми се струва странно — намеси се Ранди. — За какво им е на баските тази картина, която дори не е оригинална, така че не струва кой знае колко…
— Именно! — Лицето на Марти пламтеше от вълнение. — Изобщо не им е трябвала. Излиза, че си я е взел самият Емил!
— Чак толкова много ли е означавала за него? — в гласа на Ранди се долавяше известно съмнение.
— Очевидно — отвърна Джон. — Разбирам какво има предвид Марти. Това обяснява много неща… Например какво се е въртяло в главата на Шамборд и го е накарало да обърне гръб на досегашния си живот и да тръгне с терористите.
Питър се приближи до прозореца, надникна иззад пердето и огледа тъмната улица.
— Има и още нещо, което мисля, че трябва да знаете. МИ-6 ме натовари със задачата да се поразровя в нещо, което може да има връзка с нашия случай. Преди няколко дни загубихме генерал Арнолд Мур от висшето командване. В самолета му е била поставена бомба. Последното, което знаем за него, е, че искал да разговаря с премиера на четири очи. Имал някаква строго поверителна информация. Е, срещата му с премиера така и не се осъществила. Дори не знаем за какво точно се е отнасяла информацията. Намекнал само, че е във връзка с електронната атака върху комуникационните системи на Съединените щати.
Питър се извърна от прозореца. Лицето му беше мрачно.
— Използвах контактите си, за да науча повече за последните часове на Мур — продължи той. — Оказа се, че на борда на френския самолетоносач „Шарл дьо Гол“ се е провела свръхсекретна среща на генерали от върховното командване. Мур е представлявал Великобритания. Освен него са присъствали генерали от Франция, Италия и Германия. Установена е самоличността на немския генерал — Ото Битрих. Организатор
