Искал е да заблуди всички, включително и дъщеря си. Не е подозирал обаче, че Мавритания ще отвлече и нея. Това не е влизало в плановете му и доста го смути…
— Да… — замислено поклати глава Питър. — Това обяснява много неща. Не разбирам само как са успели да измъкнат прототипа преди експлозията.
— Прототипът беше унищожен. Но аз също се питам как Шамборд толкова бързо е успял да направи копие и да го приведе в действие?
— Нали? — погледна го Ранди. — Направо не е за вярване. Но според нашите експерти нито един друг компютър не е в състояние да пробие защитните кодове на сателитите ни, да препрограмира системите и да блокира достъпа ни до тях. Следователно всичко това е дело на ДНК компютъра.
— В такъв случай… не може ли да е съществувал и втори прототип? — намеси се Питър.
Джон и Ранди се спогледаха.
— Като нищо… Знаеш ли, че може и да си прав? Втори прототип, за който Мавритания не е знаел…
— Втори молекулярен компютър… — промърмори Ранди. — Страхотно. Само това липсваше.
— Но е най-вероятното обяснение на случилото се — каза Джон. — Защото още не съм ви казал всичко…
— Казвай тогава — подкани го Ранди. — Че взех да настръхвам…
— И така, във вилата разбрах, че Шамборд не е жертва на терористите, а самият той е един от тях. И че не е бил заставен насила да тества компютъра, а е участвал в планирането на атаките.
— Да, това вече ни стана ясно…
— Преди няколко часа осъзнах, че както „Щитът с полумесеца“ използваше баските за параван, така и Шамборд и капитан Бонард възнамеряват да се прикрият зад престъпната ислямска групировка, да я използват като „троянски кон“, за да извършат каквото са замислили и да останат вън от подозрение. Вината би паднала върху група религиозни фанатици, екстремисти, предвождани от бившия лейтенант на Осама бен Ладен. Кой би се усъмнил? Неслучайно задържаха Мавритания — мисля, че ще се опитат да го превърнат в изкупителна жертва.
Ранди смръщи вежди.
— Искаш да кажеш, че зад атаките срещу Съединените щати фактически стоят двамата французи — Шамборд и Бонард? Но… за какво им е всичко това? Какво целят? Не разбирам… Та нали единият е име в областта на науката, а другият — уважаван офицер?
Джон сви рамене.
— Знам само, че целта им не е да хвърлят ядрена ракета върху Йерусалим или Тел Авив, какъвто беше замисълът на терористите от „Щита с полумесеца“. По-вероятно е ударът да бъде насочен срещу Съединените щати. Още повече, че извадиха от строя сателитите ни… Но все още не мога да си обясня защо ще го правят…
Тримата помълчаха, загледани в спокойния, равнинен пейзаж на Франция, който се разстилаше отдолу, прорязан от рекички и канали.
— Значи „Щитът с полумесеца“ не са знаели какво замислят Бонард и Шамборд? — попита Ранди.
— Нещо повече, мислеха, че двамата французи са обикновени пионки в ръцете им, безгласни букви. Типично за фанатиците — не виждат по-далече от носа си.
— Хмм… значи нашите двама уважавани френски граждани планират същински Армагедон, като очакват възмездието да се стовари на главата на друг, а те да излязат сухи от водата? — обобщи Ранди.
— Именно. Всички улики ще сочат към хората на Мавритания, които и бездруго се ползват с лоша слава. А Шамборд ще се кълне, че е бил отвлечен и принуден да им се подчини против волята си, за да запази живота на дъщеря си. И никой не би имал основания да не му вярва…
— Ами Терез? — попита Ранди. — Тя вече знае истината, нали?
— Не съм сигурен, че дори тя знае цялата истина, но вече е наясно, че баща й не е бил отвлечен насила. И при всички случаи знае достатъчно, за да започне Шамборд да се безпокои. Ако се уплаши, че това може да провали плана му, току-виж решил дори да я пожертва.
— Собствената си дъщеря?! — потръпна Ранди.
— Той е фанатик. А и нищо чудно Бонард да го улесни и сам да се заеме с това.
— Извинявайте, че ви прекъсвам — намеси се Питър, — но горивото ни е на привършване, а виждам едно спокойно местенце, където заредихме на идване. Предлагам да поспрем. Още повече, че май всички имаме нужда от малко гориво… Джон, ти кога яде за последен път?
— Вече не си спомням.
— Ето, виждаш ли?
Емил Шамборд се облегна назад и се протегна. Гърбът му се беше схванал. Обстановката в стария оръжеен склад беше доста потискаща — каменни стени, високи тавани, прашни доспехи и средновековни оръжия, но той сам си бе избрал да работи в това мрачно, затворено отвсякъде помещение, тъй като не искаше нищо да го разсейва. Пропъждаше от съзнанието си дори мисълта за Терез.
Сега главното беше ДНК компютърът — съвършеното творение на мисълта му, готово сякаш да заживее свой собствен, самостоятелен живот. Дори той, създателят му, изпитваше страхопочитание пред него, тъй като съзнаваше диапазона на възможностите му. Онова, което отличаваше ДНК компютъра от силиконовите му предшественици и го правеше единствен по рода си, беше фактът, че той проверяваше възможните решения едновременно, а не последователно, с други думи — действаше с небивала досега бързина.
В основата на всичко бяха снопчетата желе, спиралите ДНК, които образуваха всяка жива клетка и с които Шамборд боравеше със замах, като виртуоз — беше разгадал тайната им, за да ги подчини на мисълта си, и беше успял да ги групира в нова конфигурация. Сега неговият суперкомпютър притежаваше изумителна мощ и преодоляваше с лекота и най-сложните, нерешими досега проблеми на компютърните мрежи — създаваше свръхскоростни информационни магистрали, играеше сложни мисловни игри, например триизмерен шах… В крайна сметка всичко се свеждаше до това — да се избере единствено вярната пътека сред безброй други и това да стане максимално бързо.
Компютърът на Шамборд притежаваше удивителната способност да променя кодовете и защитните си структури с невероятна бързина, при това като използваше само една стотна от капацитета си. По такъв начин той правеше практически невъзможно чуждото проникване и сякаш непрекъснато се развиваше и самообновяваше. Ученият се усмихна, горд от творението си. Единственото сравнение, което му идваше наум, беше с Борг от американското телевизионно шоу „Стар Трек“, който също беше в състояние да отбие всяка атака, и то по нов, оригинален и непредсказуем начин. Това беше много важно за Шамборд, защото сега предстоеше сблъсък с най-коварния противник, който атакуваше подмолно и се опитваше да унищожи самата душа на Франция.
Вдигна за миг поглед към окаченото на стената платно, за да се зареди с решителност и да почерпи вдъхновение, и отново се съсредоточи върху непосредствения си проблем — издирването на Марти Целербах. Беше проникнал в компютърната му система във Вашингтон — това се оказа просто като детска игра, но установи, че Марти не я е посещавал от деня на експлозията в „Пастьор“. Стисна зъби, остави му малка „честитка“ и излезе по обратния път.
Можеше да провери банковите сметки на Марти и го направи. В последно време нямаше никакво движение…
Замисли се. Оставаше му още една възможност — кредитната карта на Марти.
След миг на екрана се появи списък с покупките на Марти и Шамборд едва не подскочи — да! Вчера Марти се беше сдобил с нов лаптоп. Покупката беше направена в Париж.
Емил Шамборд включи клетъчния си телефон.
Сгушено между Швейцария и Австрия, малкото кралство Лихтенщайн често се подминаваше от обикновените туристи, затова пък беше добре известно на онези, които желаеха да пренесат или укрият известна сума пари. Защото освен с щедрата си природа Лихтенщайн се славеше и с пълната си
