Когато излезе от полезрението на хората от лифта, ускори ход. Започваше да се здрачава, вятърът се усилваше и тълпата туристи значително беше оредяла. Не беше изминал голямо разстояние, когато забеляза пет фигури да се катерят нагоре по склона. Веднага ги позна въпреки промяната в облеклото. Начело вървеше Абу Ауда, с туристическо яке и клин, същински вълк в овча кожа. Погледът му мрачно святкаше изпод безобидната барета.
Смит се шмугна в гъсталака, като се ослушваше. Петимата не го бяха забелязали, но както и предполагаше, почти веднага дочу стъпки, идващи отгоре. Измъкна ножа и сигналния пистолет от джобовете си и рязко се извърна.
Озова се лице в лице с… Ранди. Тя трепна и сложи пръст на устните си.
— Ранди! Слава Богу! Помислих, че е някой от онези…
— Шшт! Спокойно, без паника!
Той се засмя.
— От първата минута започваш да се разпореждаш, нали?
— Но пък ме бива за това, не можеш да го отречеш.
Двамата се гледаха усмихнати, радостни, че се виждат отново.
Ранди беше цялата в черно и тъничката й фигура почти се сливаше с тъмните сенки на гората.
— Питър също е тук — прошепна тя. После тихо каза в предавателя: — Открих го. Идваме.
— Хората на Абу Ауда са по петите ми. — И Джон посочи нагоре към парапета, откъдето надничаха лицата на Абу Ауда и гладко обръснатия саудитец. Саудитецът сочеше към пътеката и разпалено обясняваше нещо.
Гледаха точно към храстите, където се криеха двамата с Ранди.
— Давай! Да изчезваме! — дръпна го Ранди.
— Накъде?
— Идвай с мен и ще видиш! — припряно прошушна тя и удари на бяг.
В същия момент Абу Ауда и хората му се спуснаха надолу по склона, като се разпръснаха наляво и надясно. Бяха общо шестима, което означаваше, че още толкова всеки момент можеха да се появят отнякъде. Докато тичаше след Ранди, Джон се чудеше откъде ли щяха да изскочат.
След малко, задъхан от тичане, Джон спря, за да си поеме дъх, и изведнъж чу бръмченето на хеликоптер.
— По дяволите… — изпъшка. — Това са те. Знаех си…
— Давай! — извика Ранди. — Тичай!
И той отново я последва. Тогава видя хеликоптера над главите им — не беше „Сикорски“, а „Хюз Скаут ОН-6“ — приличаше на гигантска земна пчела. Приземи се на двайсетина метра от тях. Ранди се насочи право към него и Джон видя Питър, облечен в черен гащеризон, да им маха, застанал на вратата с пушка в ръце. Зарадва му се почти колкото на Ранди.
Опасността обаче все още не беше отминала. Един от терористите, минал напряко, изскочи измежду дърветата само на няколко метра от тях. Оръжието му беше насочено към Ранди.
За частици от секундата Джон се извърна, вдигна сигналния пистолет и стреля. Изстрелът беше оглушителен, а изхвърчалата ракета се заби точно между ребрата на терориста.
Той полетя назад и изкрещя като обезумял. Джон видя сгърченото в смъртен ужас лице и го побиха тръпки. Само след миг стърчащата от гърдите на терориста ракета избухна. Разкъсаното, овъглено тяло отхвръкна в храстите, а Джон се метна в хеликоптера след Ранди. Питър вече беше започнал да се издига и Джон едва успя да се вкопчи в краката на седалката. Лежеше по корем, а долната половина на тялото му висеше навън, през отворената врата.
Абу Ауда и хората му изскочиха от храстите и като видяха, че Джон ще им се изплъзне, изоставиха всяка предпазливост. Автоматите затрещяха, куршумите свистяха около него, а Джон се молеше да се удържи и да не се плъзне назад.
Ранди се вкопчи в колана му.
— Държа те!
Но това нямаше да му помогне задълго. Ръцете му се обливаха в студена пот и пръстите му се хлъзгаха. Отгоре на всичко, в стремежа си да избегне автоматичните откоси, Питър наклони хеликоптера рязко на една страна и Джон, напрегнал мускули в последно, неимоверно усилие, усещаше, че виси на косъм от смъртта.
Ранди го прихвана под мишницата със свободната си ръка, но Джон нямаше да издържи още дълго. Дишаше тежко, хриптящо.
— Измъкнахме се — изкрещя Питър и… в този миг пръстите на Джон окончателно се изплъзнаха. Той опита да се вкопчи в седалката отново, но загреба само въздух. И ето че Ранди се метна върху него, обви крака около кръста му, а самата тя се вкопчи в дръжките на седалката. Ако хеликоптерът вече не летеше водоравно, и двамата щяха да полетят надолу в бездната, но сега Ранди успя да се задържи на мускули и да придърпа Джон навътре. След малко вече нямаше опасност Джон да се плъзне надолу. Ранди се протегна и затвори вратата на хеликоптера.
— Както виждаш, бива ме и в акробатичните изпълнения — задъхано каза тя, като се опитваше да се усмихне. — Но не бих желала да опитвам отново.
Джон я погледна. Лицето й бавно възвръщаше цвета си. Мускулите на Джон още трепереха омаломощени, но лицето му се озари от благодарна усмивка.
— Сложи си предпазния колан! — строго нареди тя.
— Слушам! И… Ранди, много ти благодаря. Знам, че звучи глупаво, но… това, което направи…
— За теб — винаги! — засмя се Ранди. — Така се зарадвах да те видя, Джон, че не исках да те загубя отново…
Трийсет и трета глава
Хеликоптерът летеше в посока северозапад към Париж и Гренобъл остана назад. Джон, Ранди и Питър още мълчаха, разтърсени от преживяното. Джон въздъхна, като че ли се опитваше да се отърси от кошмара, и се наведе напред към седалките на Питър и Ранди.
Ранди се усмихна и го потупа по главата.
— Обещаваш ли да слушаш?
Той се засмя. Достатъчно му беше да погледне Ранди, за да му стане леко на душата. Преди по-малко от час беше на косъм от смъртта, а ето че сега седеше до двамата си верни приятели, които дори не вярваше, че ще види отново.
Макар че непосредствената опасност беше отминала, тримата все още бяха нащрек. Ранди се озърташе за появата на вражески хеликоптер в небето, а Питър съсредоточено следеше количеството гориво и посоката на движение на хеликоптера.
Залязващото слънце беше от лявата им страна — огнена топка, чиито пурпурни лъчи бяха обагрили върховете на дърветата и ширналите се долу заснежени поля. В далечината се виждаше долината на Рона, която наподобяваше пъстър килим със своите прочути лозя.
Джон се чувстваше уютно в тясната кабинка на хеликоптера. Близостта на приятелите му го караше да забрави изтощението си.
Той повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера:
— Как е Марти? Разбрах, че окончателно е излязъл от комата? Нямам търпение да го видя…
— Вече е във форма — ухили се Питър. — И откак разбра, че си жив, място не може да си намери.
Джон се усмихна, като си представи картинката.
— Жалко само, че не можа да ни помогне с някаква информация за Шамборд и ДНК компютъра…
— Наистина — въздъхна Ранди. — Но важното е, че се оправи. Ами ти, Джон… Ти също имаш какво да ни разправиш. Например, какво се случи онази нощ при вилата? Когато чух взрива, реших, че си мъртъв…
— Ще започна от там, че Шамборд изобщо не е бил отвлечен. Бил е с тях от самото начало или по- скоро… те са му помагали. Самият той го каза, но тогава не разбрах какво точно има предвид. Струваше ми се, че няма особена разлика. И така, цялото представление с отвличането е било предварително замислено.
