открита полянка, когато се разнесоха изстрелите и над главата му се посипа дъжд от борови иглички. Бяха го забелязали! Щяха да кацнат някъде наблизо, да се пръснат по склона и да го причакват.
В продължение на два часа упорито беше напредвал нагоре по стръмния баир с надеждата, че ще им се изплъзне… Най-после реши, че се е отдалечил на безопасно разстояние и сви настрани, като отново започна да се спуска надолу, с надеждата, че ще излезе на някакъв път. Предполагаше, че е някъде в Югоизточна Франция, но все още не можеше да се ориентира къде точно. Вече нямаше търпение да срещне някой от местните жители, да намери телефон, да влезе в досег с цивилизацията… Сега се укоряваше, че беше избързал — прекалено рано беше сменил посоката, почувствал се беше сигурен и… беше сгрешил.
Сви настрани, като се надяваше да се изплъзне на хайката, организирана от Абу Ауда. За беда стресна ято врани и те се разлетяха над боровете с крясъци. Прехапа устни. Обстоятелствата отново се бяха обърнали срещу него, и то защото прекалено рано се беше успокоил, подценил беше Абу Ауда.
Притаи се зад една скала и хвърли поглед нагоре. Върхарите на боровете се полюшваха от вятъра. Планинските усои тъмнееха зловещо, дори птичите песни и жуженето на пчели, които огласяха ливадите, не достигаха дотук.
Планината сякаш го дебнеше настръхнала. Някъде там, в хладните сенки, се промъкваха хората на Абу Ауда.
И ето че измежду дърветата се показа главата на мъж с афганска чалма на главата. На трийсетина метра от двете му страни Джон забеляза още двама от терористите.
Останалите не се виждаха, но вероятно и те не бяха далече. Все пак, ако действаше бързо, това нямаше да има особено значение. Трябваше да рискува и да се опита да пробие обръча им. Трима срещу един не беше най-лошото възможно съотношение, при положение, че беше въоръжен и под прикритието на скалата.
Терористите вероятно вече знаеха, че е убил един от тях и е взел оръжието му. Единият от тях направи знак на другите двама и се насочи към скалата.
Джон чакаше, готов за стрелба.
Лошото беше, че още с първия изстрел щеше да привлече останалите.
Даде няколко бързи изстрела и тримата паднаха като подкосени, преди да се опомнят.
Обърна се и затича надолу по хълма — спускаше се по диагонал, за да се отдалечи максимално от вилата. Не чуваше зад гърба си изстрели, нито викове — това беше добре, все още имаше шанс да се изплъзне на преследвачите.
След малко отново чу хеликоптера. Притаи се под гъстите клони и го видя да кръжи над боровете. Отвътре надничаше Абу Ауда. Очевидно беше оставил част от хората си долу и сега се опитваше да реши в коя посока може да е тръгнал Джон, за да прегради пътя му с останалите неколцина.
На Джон също му предстоеше да вземе бързо решение, от което може би зависеше животът му. И той съобразяваше трескаво, като се опитваше да се постави на мястото на Абу Ауда, да разбере какво се върти в главата му. Най-после реши, че Абу Ауда би очаквал от него да се насочи на юг и да се опита да увеличи максимално разстоянието между себе си и преследвачите. Затова хукна надясно, но след малко забави ход и започна да се промъква безшумно на запад през гората.
След около час гората започна да оредява и не след дълго Джон чу шум на преминаващ автомобил. Насочи се в посоката, от която идваше шумът, и сърцето му развълнувано заби. От време на време чуваше и хеликоптера, но все по-отдалече.
Стигна до едно поточе и спря, за да се разхлади и да промие раните си. Повървя още малко през гората и изведнъж трепна. Видя между дърветата асфалтов път и табела, на която пишеше „Гренобъл — 12 км“. Не беше кой знае колко далече, но трябваше да се движи встрани от пътя — опасността все още не беше отминала, а и рискуваше да привлече нечие внимание.
След малко отново чу шум от приближаващо превозно средство и изчака притаен зад дърветата. Видя селскостопански камион, който се движеше в неговата посока. Хвърли автомата в един храст и излезе на пътя, като размахваше ръце.
Камионът спря и шофьорът му направи знак да се качи. Джон седна до него и поздрави на френски. Обясни, че е чужденец и че е тръгнал при един приятел в Гренобъл. Били се разбрали да се видят на обяд, но колата му отказала да запали и решил да тръгне пеша, като си казал, че по пътя може и да срещне някой добър самарянин… Минал напряко през гората за по-бързо, но се спънал и паднал лошо, затова бил в този вид…
Фермерът го слушаше съчувствено и цъкаше с език. Оказа се доста общителен и беше доволен, че си е намерил компания за из път. Бъбриха си, докато стигнат Гренобъл, но Джон през цялото време беше нащрек. Искаше да се увери, че всичко е наред и най-после е успял да се измъкне на Абу Ауда и хората му.
Разположен в сърцето на Алпите, старинният град Гренобъл се посещаваше от много туристи — може би затова фермерът изобщо не се усъмни в думите на Джон и срещата им не му се видя странна. Градът беше известен не само с историческите си забележителности, но предлагаше и чудесни условия за зимни спортове.
Фермерът остави Джон на оживения централен площад. Денят беше слънчев и кафенетата бяха пълни с хора, седнали отвън, на открито. Като ги гледаше, Джон неволно се сравни с тях и си каза, че час по-скоро трябва да се преоблече. Раздърпаните му дрехи не бяха направили особено впечатление на фермера, но тук, на фона на спретнатите туристи, имаше вид на скитник.
Първата му работа беше да се обади на Фред Клайн от един уличен телефон.
— Джон? Значи все пак си жив?
— Долових ли бурна радост или само така ми се стори?
— Ще оставим прегръдките за после — Фред Клайн звучеше угрижено и явно не му беше до шеги. — Първо искам да те запозная с някои факти. — И той му описа накратко поредната катастрофа — прекъсването на връзката със сателитите.
— Надявах се, че ще се окаже обикновена авария… — завърши мрачно.
— Хайде, Фред… Предполагам, веднага си разбрал, че е далеч по-сериозно.
— Добре, де. Таях наивната надежда, че не е каквото си мисля, че след като компютърът е унищожен…
— Ранди успяла ли е да се измъкне?
— Да. В момента е в Париж. А ти къде си?
Джон си пое дълбоко дъх. Ранди беше жива. Една добра новина.
Разказа на шефа си всичко случило се след експлозията във вилата.
Клайн мрачно изруга.
— Значи мислиш, че „Щитът с полумесеца“ не са в дъното на всичко?
— Последните събития ме наведоха на тази мисъл. Трудно ми беше да намеря връзката между капитан Бонард и ислямските терористи. Но именно той е човекът, отговорен за онова мистериозно обаждане от щаба на НАТО. И той или Шамборд са застреляли пилота на „Щита с полумесеца“. След което са заминали в неизвестна посока заедно с Терез Шамборд и Мавритания. Като разбра това, Абу Ауда беше направо извън себе си. Безпокоеше се и дали Мавритания е още жив. По всичко личи, че не се касае за обикновен метеж, бунт на малцинството, а за нещо далеч по-сериозно, планирано отдавна.
— И кой според теб стои зад всичко това? Емил Шамборд?
— Или капитан Бонард. Възможно е да държи Шамборд чрез дъщеря му — добави Джон, обезпокоен за Терез. — А знае ли се вече нещо за Питър Хауел и Марти?
— Доколкото разбрах от Ленгли, и те са в Париж. Марти бил дошъл на себе си.
Джон трепна от вълнение.
— Казал ли е нещо за Шамборд?
— Нищо, което да не знаем… Ще изпратя Ранди да те вземе.
— Кажи й, че ще я чакам на спирката на лифта във Форт дьо ла Бастии.
