Гневно стиснала устни, Терез дотътри тежкия резбован стол до леглото, закрепи го на върха на импровизираната конструкция и се изкатери нагоре. Когато стъпи на стола, пирамидата под краката й се заклати. Тя затаи дъх и се прилепи до стената. Когато се увери, че е стъпила достатъчно устойчиво, се надигна на пръсти и, слава Богу, брадичката й беше на равнището на прозореца.
Успя да погледне надолу и… ахна. Баща й имаше право. Под прозореца зееше главоломна пропаст. Гледката беше приказно красива, но сега не й беше до това. Нямаше време да се отдава на съзерцание.
Прехапа устни. Чувстваше се като птица в клетка. Прозорецът наистина беше закован, но и бездруго би могла да избяга през него само ако имаше криле.
Терез въздъхна. Нямаше да се предаде толкова лесно. Трябваше да намери начин да ги спре, но междувременно реши да хапне. Нямаше смисъл да се лишава от храната — каквото и да й предстоеше оттук нататък, щяха да са й нужни сили. Освен това умираше от глад.
Внимателно слезе долу и отиде до масичката, на която баща й беше оставил подноса с храната. Имаше някаква гъста селска яхния с картофи и заешко месо, дебел резен хляб и кана червено вино.
Храната й дойде добре, но през цялото време, докато се хранеше, Терез не спираше да мисли за всичко, случило се през последните дни, и за онова, което предстоеше да се случи. Все още не можеше да си обясни как баща й, човекът на мисълта, вглъбеният учен, беше стигнал до тук. Мъжът, когото познаваше, беше грижовен и всеотдаен, беше стъпил здраво на земята и не признаваше етнически, религиозни и расови бариери. Той определено не беше фанатик и вярваше единствено в силата на разума. Възможно ли беше да се е заблуждавала? Да е живяла в неведение за скритата му същност?
Вярно е, че напоследък не прекарваха много време заедно… Но ако у него беше настъпила такава рязка промяна, би ли могла да не я забележи?
Терез си блъскаше главата над тази мисъл, когато чу отвън да спира някакъв голям автомобил. Капитан Бонард и онова зловещо човече, Мавритания, бяха тръгнали нанякъде с един пикап още щом слязоха от хеликоптера. Може би сега се връщаха?
В такъв случай вероятно скоро щяха да потеглят отново.
И действително, след малко ключалката изщрака и в стаята влезе капитан Бонард. Сега беше в пълна военна униформа, с нашивките на френския чуждестранен легион. Погледът на сините му очи беше студен, а четвъртитата челюст и волевата брадичка подсилваха суровото изражение на лицето му. В ръката си държеше пистолет.
— Изпратиха ме да ви взема, мадмоазел. Защото мога да бъда достатъчно твърд, когато се наложи.
— Не се и съмнявам — язвително отвърна Терез. — На лицето ви е изписано. Сигурна съм, че можете да застреляте човек, без да ви мигне окото.
Лицето на Бонард остана безизразно, само очите му се присвиха. Той й направи знак с пистолета да го последва.
Слязоха на долния етаж, в облицования с дървена ламперия хол, където Мавритания се беше навел над някаква карта, разгърната на масата. Баща й стоеше зад гърба му. Изражението му беше особено, а в очите му Терез забеляза странен блясък.
Капитан Бонард посочи на Терез един стол в отдалечения край на стаята.
— Седни там и остани на мястото си!
— Покажете ми другата си база, капитане — каза Мавритания, без да се обръща. — Ще наредя част от хората ми да ни чакат там.
Бонард се приближи към масата.
В същото време Терез видя баща си да изважда пистолет и да го насочва към Мавритания.
Тя наблюдаваше смаяно.
Съсредоточен в картата, Мавритания още не беше забелязал заплахата.
— Не е необходимо, Мавритания — каза баща й с чужда на Терез метална нотка в гласа. — Ние знаем къде е базата. Хайде. Време е да тръгваме.
— Трябва да изчакаме хората ми. Абу Ауда ще пристигне всеки момент — каза Мавритания, все още без да вдига глава.
— Няма да чакаме никого — възрази Шамборд. — Тръгваме веднага.
Тогава Мавритания изведнъж разбра, бавно обърна глава към Шамборд и видя пистолета в ръцете му. Капитан Бонард също беше извадил оръжието си.
— Е? Какво става тук? — вдигна леко вежди Мавритания. В гласа му се долавяше известно учудване, но не и тревога. Владееше се забележително, макар че веднага разбра сериозността на ситуацията.
— Мавритания, вие сте интелигентен човек, така че не правете нищо, за което после ще съжалявате — предупреди Шамборд.
— Никога не съм правил нещо, за което да съжалявам — хладно отвърна Мавритания. Нито едно мускулче на лицето му не трепваше. — Все пак ще ми обясните ли…?
— Благодарни сме ви за помощта, но не се нуждаем повече от услугите на „Щита с полумесеца“, откъдето следва, че пътищата ни се разделят. Вие обаче, мосю Мавритания, ще дойдете с нас и известно време ще бъдете наш гост.
— Разбирам. Вие имате други планове и смятате, че интересите ни няма да се застъпят?
— Да, боя се, че конкретните политически цели, които преследваме, се разминават.
— Хмм… — смръщи вежди Мавритания. — А кой ще управлява хеликоптера? Моят пилот не би ви се подчинил.
— Така и предполагахме — спокойно отвърна Шамборд. — Бонард, погрижи се. Вземи със себе си Терез.
Бонард повлече със себе си обърканата Терез и когато вратата се затвори след тях, Шамборд обясни:
— Дариус е отличен пилот. Мисля, че ще се справи.
Мавритания не каза нищо, но когато отвън проехтяха двата изстрела, трепна.
Лицето на Шамборд остана безизразно. Той посочи вратата.
— След вас, Мавритания.
Излязоха на обляната от слънце поляна. До хеликоптера лежеше тялото на пилота, саудитеца Мохамед. Той беше прострелян в гърдите с два куршума и ризата му беше обагрена от кръв.
Терез беше закрила с ръка устата си, бледа като смъртник.
Баща й се обърна към Бонард:
— Готови ли сме за тръгване?
— Да.
— Много добре. Тогава да не губим повече време.
Трийсет и първа глава
Главното беше ръцете да са свободни. В противен случай би могъл да се измъкне само по чудо — не си правеше никакви илюзии в това отношение. Затова още когато терористите завързваха ръцете му в камиона на път за Тунис, Джон постави китките си така, че да улесни задачата си впоследствие. Слава Богу, това не направи впечатление никому — хората на Абу Ауда си имаха други, по-непосредствени грижи. И все пак го бяха завързали доста стегнато — откакто бяха седнали в хеликоптера, Джон упорито се мъчеше да се освободи, засега — без особен резултат.
Превръзката на очите беше друг проблем. Изобщо, като си помислеше какви са шансовете му, стомахът го присвиваше. Най-лошото беше, че разполагаше с малко време. Хеликоптерът вече започваше да губи височина. Все още не беше късно за една изненадваща атака — хеликоптерът беше обезопасен, устойчив на удар и пригоден за извънредни ситуации. Ако се разбиеше, не беше изключено Джон да успее да се измъкне.
Само трябваше да улучи момента преди кацането. Тогава имаше известна надежда да се отърве без
