— Ще й предам. — Фред Клайн помълча и добави, след кратко колебание: — Полковник Смит, възможно е зад Шамборд и Бонард да стои още някой. Може дори да е дъщерята.
Терез? Не. Това беше изключено. Но другото… беше напълно възможно. Като се замислиш…
— Добре, Фред. Ще го имам предвид. Измъкни ме от тук по най-бързия начин.
Трийсет и втора глава
Старши капитан Либ Тасини седеше зад бюрото си в Генералния щаб на флота на площад „Конкорд“ и замислено си играеше с красивата химикалка „Мон Блан“, без да сваля поглед от Питър Хауел.
— Странно, че ми задаваш този въпрос, Питър. Мога ли да попитам какво е предизвикало интереса ти?
— Да кажем, че от МИ-6 ме помолиха да се поинтересувам… Доколкото знам, има връзка с проблема на един от младшите ни офицери.
— И какъв, по-точно, е този проблем?
— Добре, Либи, само че между нас да си остане… — въздъхна Питър. — Аз съм само посредник, нали разбираш? Знаеш, че вече официално не съм на служба. Слава Богу, това ми се махна от главата. Всички тези условности… понякога ми идваха в повече.
— Приятелю… това, което ме притеснява, е, че твоят въпрос засяга една доста… комплицирана ситуация, с която в момента се занимаваме.
— Хайде, де! Е, тъкмо имате повечко информация по въпроса.
— Хмм… Бих искал да знам какво го вълнува вашия… младши офицер дали срещата на „Дьо Гол“ е била официално оповестена?
— Ами, ето какво… — заговорнически снижи глас Питър. — Младокът трябва да се отчете за разходите, които е направил, придружавайки един от нашите генерали на тази среща като резервен пилот. Затова би искал да представи на касиера някакво потвърждение… Нещо черно на бяло…
Капитан Тасини се засмя.
— Така, значи? А защо не вземе писмено потвърждение от самия генерал?
Питър се изкашля.
— Точно това е деликатният момент… Оказва се, че генералът се е споминал преди няколко дни. Бил е човек на възраст…
Тасини присви очи.
— Така ли?
— Да… Жалко наистина.
— Добре — неохотно отвърна Тасини, като поклати глава. — Виж какво, Питър, за момента мога да ти кажа само, че макар такава среща да не е била регламентирана официално, тя, изглежда, се е състояла. Ние също нямаме достатъчно информация.
— Ясно… — надигна се Питър. — В такъв случай, за съжаление, информацията ще остане непотвърдена официално. А колкото до нашия младеж, касиерът ще прецени дали да му възстанови разходите…
— Да, неприятна ситуация — съчувствено сви рамене Тасини.
Питър тръгна към вратата, като попита мимоходом:
— А капитанът на „Шарл дьо Гол“ не пожела ли да коментира въпроса?
Тасини се облегна назад и отново замислено изгледа Питър. После отговори:
— Капитанът твърди, че такава среща не се е състояла. Корабът му упражнявал военни маневри във „вражески води“, затова бил със загасени светлини. Въпросното учение се провеждало с благословията на НАТО. Проблемът е, че никой в НАТО не си спомня да е издавал подобна заповед.
— Аха… Виж ти. Много заплетена история. Добре че не ми влиза в работата — подхвърли Питър на излизане.
Съмняваше се, че е успял да заблуди стария си приятел, но важното беше, че и двамата се бяха придържали към правилата на играта. Той се подсмихна. Въпреки недомлъвките него лично резултатът от разговора го удовлетворяваше.
„Курфюрстендам“ беше един от най-оживените булеварди в центъра на Берлин. Той беше известен с луксозните си магазини и офис сгради, както и с това, че както берлинчани уверяваха, никога не спеше. Тук бяха и най-елегантните ресторанти в града. Един от тях бяха избрали за мястото на срещата си Пайк Екснер и влюбеният в нея млад лейтенант. Това беше втората им среща в разстояние на дванайсет часа — сигурен признак, че бяха хлътнали не на шега.
Пайк със задоволство констатира, че младежът, който идваше насреща й, днес изглеждаше много по- непринуден и освободен — очевидно вчерашните й усилия бяха дали резултат. Определено беше изоставил скованите войнишки маниери. Оставаше да развърже и езика си.
Тя засия насреща му, сякаш не беше преставала да мисли за него, откакто се бяха разделили предната вечер.
Младият кавалер поръча бутилка рейнско вино и двамата си продължиха започнатия вчера разговор, опиянени от близостта си повече, отколкото от хубавото вино.
През цялото време, докато обядваха, Пайк не преставаше да бъбри оживено — толкова много неща имаха да си кажат. Споделяше с него най-съкровените си мечти — как би искала да пътува, да обиколи света, да срещне различни хора…
Младият мъж жадно я поглъщаше с поглед, но не беше толкова словоохотлив и предпочиташе да не говори за работата си, въпреки че на нея й беше интересно да научи повече за живота му.
Шницелът беше превъзходен, а за десерт имаше щрудел, кафе и бренди. Лейтенант Йоахим Биерхоф отдавна не се беше чувствал толкова добре. Младата жена държеше ръката му, усмивката не слизаше от лицето й, а погледът й… Погледът й беше по-красноречив от думите. Какво ли нямаше в този поглед — нежност, обожание, плах трепет, обещание за наслади… Много мъже — по-зрели и по-опитни от младия лейтенант, не бяха устоявали на магията на този поглед.
Йоахим плати сметката и двамата излязоха от ресторанта прегърнати. В гърдите на лейтенанта вече напираше несдържано желание, а ако се съди по това как пламенно се притискаше в него Пайк, очевидно и тя изпитваше същото.
Двамата влюбени нямаха търпение да се озоват в апартаментчето на Пайк, а после — в леглото, и да се отдадат на страстта си.
Прекосиха река Шпрее и минаха Бранденбургската врата. Пайк живееше в Източен Берлин, в бохемския квартал „Пренцлауер Берг“.
В момента, в който влязоха в апартамента й и затвориха вратата зад гърба си, те започнаха трескаво да свалят от себе си дрехите. След малко Пайк въздишаше блажено в прегръдките на Йоахим, който обсипваше гърдите й с целувки.
— Как бих искала с теб да сме на някое слънчево, романтично място… Южна Италия или може би… Испания, а защо не и Южна Франция… — промълви Пайк, като се сгуши на гърдите на Йоахим. — В Берлин пролетта е хладна и това ме потиска…
— Наистина ли? — оживи се той, като се любуваше на кадифено меката й кожа. — Можеш ли да си представиш — само преди седмица бях в Южна Франция с генерал Битрих? Ех… ако беше дошла с мен…
— А какво щеше да каже генералът? — палаво изчурулика тя. — Май нямаше да ми се зарадва особено…
— Кой, генерал Битрих ли? Ами че той почти през цялата нощ беше на оня френски кораб… Отиде само с пилота, а аз трябваше да ги чакам на сушата. Обикалях сам нагоре-надолу по кея, открих ресторантчета с превъзходни вина… Но бях сам, а като си помисля, че можехме да сме двамата…
