— Да, сигурно щеше да ми хареса… Но сега сме тук и сме само двамата, нали?
При последвалата бурна прегръдка Пайк падна от леглото и си удари гърба и коляното. Усмихваше се храбро, но очите й се насълзиха от болка.
Йоахим я настани в леглото и намести възглавниците около нея. Изглеждаше толкова уязвима, толкова крехка.
— Моля те, завий ме… — прошепна. — Мисля, че ме тресе… Ама че съм и аз… Как можа да се случи точно сега?
Йоахим Биерхоф, офицер и джентълмен, я зави и взе малката й ръка в своята. Пайк цялата трепереше.
— Съжалявам, че стана така… Аз…
— Няма нищо — увери я той. — Ще се оправиш. Може би трябва да поспиш…
— Да… Утре ще съм по-добре… Нали не ми се сърдиш?
— Как можа да си го помислиш?
Тя отпусна глава на възглавницата, затвори очи и прошепна:
— Толкова си мил…
После потъна в сън. Лейтенант Йоахим Биерхоф се облече и се измъкна на пръсти, за да не я събуди. Не му оставаше нищо друго.
В момента, в който входната врата се хлопна, Пайк скочи от леглото, облече се и вдигна телефона. Набра някакъв номер и докладва:
— Генерал Битрих действително е бил в Южна Франция. Прекарал е нощта на борда на френски самолетоносач. Нали това те интересуваше?
— Ти си истинско съкровище — увери я Питър. — Все пак се надявам цената да не е била прекалено висока…
Анджела Чадуик се засмя.
— Знаеш, че за теб съм готова на всичко…
— Радвам се да го чуя. Сгрява старите ми кости…
— Хайде стига, Питър. Ти никога няма да остарееш.
— Хмм… Анджи. Благодаря, но ако съм оставил у теб такова впечатление, то е защото край теб всеки се чувства по-млад. Ти би могла и мъртвец да вдигнеш от гроба.
Тя се усмихна. Питър си оставаше Питър.
Когато разговорът приключи, Анджела оправи леглото и излезе от апартамента, като заключи след себе си. Време беше да си върви у дома — от другата страна на реката.
Питър беше осигурил на Марти нов лаптоп и той прекарваше почти всяка минута пред него в очакване на съобщение от Джон. Седнал с кръстосани крака на болничното легло, само през последните два часа той беше проверил уебсайта на Аспергер-ОАЗИС поне петнайсет пъти, но засега нямаше никакъв отговор.
Марти се люшкаше между надеждата и отчаянието и дори не разбра, че Питър и Ранди са влезли в стаята, докато не заговориха.
— Нещо ново, Марти? — тихо попита Ранди.
— Защото ние не открихме нищо — мрачно добави Питър. — МИ-6 нямат абсолютно никаква информация. Може би, ако знаехме за кого наистина работи Джон, бихме могли да се свържем с тях и да разберем нещо…
— И в ЦРУ ли не знаят нищо? — попита Марти, като погледна към Ранди.
— Засега няма никакви новини…
Марти се намръщи.
— Пак ще проверя уебсайта ОАЗИС.
— Кога го провери за последно? Минаха ли десет минути?
На пълничкото лице на Марти избиха две червени петна.
— Остави ме на мира, Питър! Да не би ти да не ходиш да телефонираш постоянно? — раздразнено отвърна той.
Питър нямаше какво да отговори на това. Марти беше напълно прав.
В уебсайта ОАЗИС, създаден за информация и подкрепа на болните от синдрома на Аспергер и близките им, Марти се чувстваше в свои води. Той беше свикнал да го посещава и не можеше да си представи живота си без него. Съществуването на „нормалните“ хора му се виждаше толкова безрадостно и скучно, изпълнено с несъществени неща. ОАЗИС беше друго нещо — глътка свеж въздух, вода за умиращия от жажда. Хората, които го създаваха, си разбираха от работата и главното — бяха на неговата дължина на вълната.
Ето че и сега надеждите му бяха свързани със страниците на този спасителен за него уебсайт.
След няколко секунди непрекъснато взиране в екрана Марти облегна глава назад, затвори очи и въздъхна.
— Какво? Пак нищо ли? — попита Питър.
Марти кимна.
Помълчаха, обезкуражени, на границата на отчаянието.
Изведнъж звънна телефонът и Ранди се спусна да го вдигне. Беше Дъг Кенеди, шефът й от Ленгли. Тя го изслуша и лицето й изведнъж се промени, погледът й грейна.
— Да… Да, мястото ми е познато!… Страхотна новина, благодаря ти, Дъг!… Ще се справя, не се безпокой!
Тя остави слушалката и се обърна към Питър и Марти, които я гледаха втренчено.
— Джон е жив! И знам къде е.
Строеният преди повече от четири века Форт дьо ла Бастии беше кацнал на скалите високо над Гренобъл. От тук се откриваше забележителна гледка и Джон се беше присъединил към тълпата туристи, които й се любуваха въпреки студения алпийски вятър, който духаше в лицата им. Гренобъл — стар университетски град и център на високите технологии, представляваше удивителна смесица от старинна и свръхмодерна архитектура. Градът беше израснал на мястото, където се сливаха двете реки Драк и Изер, в самото сърце на Алпите, чиито заснежени върхове драматично се извисяваха на хоризонта.
За разлика от останалите обаче, Джон не се вълнуваше от прекрасната панорама, която се разкриваше пред очите му, а следеше с поглед единствено кабинките на лифта.
Намираше се тук вече от няколко часа и междувременно се беше преоблякъл в нови джинси, зелен туристически пуловер и яке. Очите му бяха скрити зад тъмни скиорски очила, а закривеният афгански нож и сигналният пистолет бяха мушнати в предните джобове на якето. Все още беше притеснен, но вестта, че Ранди е жива и здрава, а Марти е дошъл в съзнание, повдигаше духа му.
С напредването на времето обаче започна да става неспокоен. Ранди трябваше вече да е тук. Най- лошото беше, че хората на Абу Ауда също можеха да се появят всеки момент. Беше убеден, че не са се примирили с изчезването му — Джон знаеше твърде много, за да го оставят да се измъкне. А Гренобъл беше единственият по-голям град в околността и най-близкото до шартрьозката вила населено място. Рано или късно терористите щяха да стигнат до тук — нямаше да се откажат от преследването толкова лесно.
И сега, облегнат на парапета в късния следобед, редом с останалите туристи, той не изпускаше от поглед изкачващите се една след друга кабинки на лифта.
Изведнъж пулсът му се ускори. Стори му се, че зърна гладко обръснатото лице на един от терористите. Взря се по-внимателно. Да, не се беше излъгал. Кабинката бавно приближаваше станцията на лифта. Не откри други познати физиономии, но беше сигурен, че и останалите са някъде наблизо.
Външно остана напълно спокоен, извърна се леко, мушна небрежно ръце в джобовете, където бяха оръжията му, и се отправи по пътеката, която се спускаше надолу към града. Не му се искаше да се отдалечава от мястото на уговорената среща, но ставаше прекалено опасно да остане.
