фатални наранявания и да използва всеобщото объркване, за да изчезне.
Докато премисляше всичко това, не преставаше да върти китките си зад гърба си, но като че ли възелът не можеше да се разхлаби повече.
Изведнъж чу резките, тревожни гласове на терористите. Сред тях се извисяваше гневният глас на Абу Ауда. Като че ли се препираха за нещо, но Смит не можеше да разбере нито дума.
Най-после някой попита на английски:
— Какво е станало?
И Абу Ауда обясни на смесица от френски и английски за тези, които не разбираха арабски: Мавритания и останалите не ги чакаха на уреченото място. Не отговаряха и по радиостанцията. Нещо не беше наред. Край вилата беше оставен празен пикап, но хеликоптерът не се виждаше никъде.
— … Да, виждам някакво тяло на земята… — изръмжа Абу Ауда.
Напрежението нарастваше с всяка секунда.
— Да, ще погледна през бинокъла… Това е Мохамед, нашият пилот! По дяволите… Изглежда е прострелян!
Избухнаха яростни възгласи на арабски, френски и разни други езици.
Джон наостри слух.
Оказа се, че тук Шамборд трябвало да направи копие на ДНК компютъра си, но в момента от тримата французи и Мавритания нямаше и следа.
— Така е, като се доверяваме на неверници! — избухна един от терористите.
— Предупредихме мосю Мавритания… — негодуваше друг.
— Знаехме защо го правим — сряза го Абу Ауда. — Имахме нужда от парите им и от машината на французина, за да осъществим целта си.
— И ето, че ни изиграха!
— Очакваше се…
— Как мислиш, Абу Ауда, това някакъв капан ли е?
— Откъде да знам! Пригответе оръжията си и бъдете готови да скачате!
Джон си помисли, че това би могъл да бъде неговият шанс… В залисията никой нямаше да му обърне внимание и може би щеше да успее да се измъкне…
Но докъде щеше да стигне с тези вързани ръце? Трябваше да направи последен отчаян опит…
В този момент хеликоптерът потрепери и замря във въздуха. После бавно се спусна надолу и изведнъж рязко се наклони на една страна. Джон загуби равновесие и се претърколи, като удари рамото си в една от седалките и усети остро пробождане в гърба. Чу виковете на скачащите мъже и миг по-късно хеликоптерът докосна земята.
Моторите заглъхнаха, а Джон затърси пипнешком острието, проболо го в гърба до кръв. Изведнъж болката отново го прониза и той трескаво протегна завързаните си ръце към стърчащото от стената парче метал. Затърка въжето, изпълнен с внезапна надежда.
Междувременно на борда на хеликоптера беше настанала тишина. Май наистина го бяха забравили…
По ръцете му се стичаше кръв, но ето че най-после успя да среже стегналото китките му въже. Остана да лежи с гръб към стената, като се ослушваше, затаил дъх.
Гласовете на терористите долитаха някъде отвън. Разнасяха се командите на Абу Ауда:
— По-бързо! Разпръснете се! Претърсете навсякъде!
Разбра, че всички бяха вече долу и в бързината никой не се беше сетил за него.
Отначало чуваше виковете ясно, но после се отдалечиха. Трябваше да се възползва от ситуацията, преди някой да се е усетил.
Пое си дълбоко дъх и свали превръзката от очите си. Пропълзя между седалките, като се озърташе. Дотук късметът му беше проработил. Ако сега успееше да си намери и някое случайно забравено оръжие… захвърлен в паниката пистолет… изпуснат нож… Но не. Стигна до седалката на пилота, без да е открил каквото му трябваше. И там видя… сигнален пистолет. Поклати глава и го взе. Щеше да го използва в краен случай. Все пак беше по-добре от нищо.
Предпазливо подаде глава и надникна през прозореца. Бяха се приземили на обширна поляна, заобиколена от стръмни планински склонове, обрасли с борови гори. Единствената постройка беше някаква вила с остър покрив. В далечината се белееха заснежени върхове. Алпите ли бяха това? Във Франция ли се намираха?
Видя двама от терористите да вдигат тялото на убития пилот. Други двама претърсваха поляната, а по- нагоре беше застанал Абу Ауда с още двама.
Онова, което му вдъхна надежда, беше гъстата усойна борова гора, простираща се чак докъдето поглед стига. Ако успееше да се добере до нея, докато терористите още не се бяха опомнили, тя щеше да му осигури добро прикритие.
Измъкна се откъм страната на хеликоптера, обърната към гората, а не към вилата. Претърколи се и остана да лежи по корем. Изпод хеликоптера можеше да види терористите, които продължаваха ожесточено да претърсват околността. Много добре, това напълно го устройваше. Запълзя на лакти към гората, стиснал в ръка сигналния пистолет.
Главата му почти се замая от свежия дъх на влажна земя и пролетна трева и от опияняващото усещане за свобода.
Най-после стигна до първите дървета и се шмугна в прохладните сенки на гората. Дишаше тежко и по челото му се стичаше пот. Още не можеше да повярва, че му се беше отдала такава възможност… Притаи се зад ствола на едно дърво и хвърли поглед назад. Терористите продължаваха да претърсват вилата и района около нея и все още не бяха забелязали липсата му. Прекрасно… Скочи на крака и забърза нагоре, между дърветата.
Изведнъж чу шум на няколко крачки пред себе си, отскочи зад един от боровете и се просна по очи. Отново се обля в пот. За малко не се беше сблъскал с един от терористите, който претърсваше тази част на гората.
Мъжът приближаваше, като непрекъснато се озърташе. Дали го беше чул? Вероятно, защото беше насочил напред автомата си и пристъпваше дебнешком. Но в същото време като че ли сам себе си се опитваше да убеди, че тревогата му е била напразна и е чул някой от обичайните горски шумове.
Джон стисна сигналния пистолет и затаи дъх. Последното, което искаше, беше да използва този пистолет. Със същия успех би могъл да изстреля куп фойерверки.
За беда, мъжът идваше право към него. Срещата беше неизбежна. Джон изведнъж се надигна, замахна с тежкия сигнален пистолет и преди терористът да се опомни, го повали на земята, като запуши с ръка устата му. После повторно вдигна пистолета и с всичка сила го стовари върху главата на мъжа. Черепът изпука, рукна кръв. Джон замахна отново… Терористът се свлече в краката му.
Джон дишаше тежко. Мъжът беше паднал по очи. Обърна го и провери пулса му. Мъртъв беше. Взе автомата му и ножа със закривено острие, който намери в дрехите му, после потъна навътре в гората.
Не спираше да си задава въпроси. Какво се беше случило във вилата малко преди тяхното пристигане? Защо беше убит пилотът Мохамед? Къде бяха отишли Шамборд, Терез, Бонард и Мавритания?
Думите на Шамборд „Аз не им помагам, те ми помагат“ не излизаха от главата му. Какво се криеше зад тях? Защо Шамборд и капитан Бонард не бяха изчакали хората на Мавритания?
В главата му започваше да се оформя някаква мисъл, която на пръв поглед изглеждаше невероятна, но кой знае? И колкото повече мислеше за това, всичко лека-полека започваше да си идва на мястото… парчетата от странния пъзел започваха да се нареждат.
„Черният пламък“ беше служил за параван на „Щита с полумесеца“, а „Щитът с полумесеца“ — за прикритие на Шамборд и капитан Бонард, които всъщност преследваха свои цели.
Възможно беше и да греши, но интуицията му подсказваше, че е на прав път. Ускори ход. Трябваше да се изплъзне на Абу Ауда и хората му и да намери начин да се свърже с Фред Клайн. Трябваше да го предупреди кои са инициаторите на всичко, за да бъдат спрени навреме. В противен случай рискуваха да се насочат по грешна следа и да стане твърде късно.
Джон видя хеликоптера да кръжи над боровете и разбра, че отново е загазил. Точно прекосяваше една
