отбеляза комисарят Ханц Брехт от Виена, който говореше на английски, за да улесни Чиконе. — Както казахте, генерале, ние вече спокойно можем да бъдем конкурент на Съединените щати на световния пазар. И е жалко, че трябва сами да си налагаме някои ограничения, ръководени от политически съображения.
— Именно — одобрително кимна Ла Порт. — Радвам се да чуя всичко това. Вече бях започнал да се питам дали ние, европейците, не сме потънали в някаква летаргия и не сме загубили съзнанието за своята мощ. Та в края на краищата не създадохме ли ние Америка, за да се озовем сега в положението на нейни васали?! Великобритания очевидно вече е признала господството на Америка. Ние ли ще сме следващите, които ще го сторят?
Събралите се го слушаха внимателно. Освен италианския и австрийския комисар, тук бяха и белгийският и датският представител на Съвета на европейските нации, както и военното ръководство на НАТО, тоест генералите, които преди броени дни бяха събрани на борда на „Шарл дьо Гол“: испанецът Валентин Гонсалес със своята дръзко килната фуражка; италианецът Руджиери Инзаги с пронизващия поглед и германецът Ото Битрих със замисленото изражение на мъжественото грубовато лице. Липсваше само британският генерал, сър Арнолд Мур, чиято така ненавременна смърт беше потресла всички. Те бяха военни, свикнали да гледат смъртта в лицето, но подобен край им се струваше оскърбителен — ако не умреш в битка, то поне да е у дома, с побелели коси, сред спомените и медалите.
Думите на Ла Порт бяха посрещнати с противоречиви чувства. Почти веднага избухнаха възражения, но се чуха и гласове, които изразяваха съгласие.
Генерал Битрих беше седнал по-встрани и не вземаше участие в спора, но мълчанието му не беше безучастно, а по-скоро — напрегнато. Той се взираше в Ла Порт така, сякаш правеше дисекция на рядък биологически вид и суровото му лице изглеждаше по-замислено отвсякога.
Но Ла Порт не забелязваше втренчения в него поглед. Идеята за една колосална общност — обединена Европа, беше завладяла цялото му съзнание и той се опитваше да я внуши и на останалите. Те изглеждаха предпазливи, резервирани, но той щеше да ги зарази със своя устрем. И призивът му отекна в залата:
— Колкото и да спорим, мисля, че всички ще се съгласите с едно: Европа, от Прибалтика до Средиземноморието, от Атлантика до Урал, може да се превърне в единна сила, отговорна за собственото си бъдеще! За тази цел ни е необходима обединена армия!
Комисарят Чиконе се раздвижи неспокойно на стола си и пръв наруши настъпилото мълчание:
— След няколко години ще имате твърдата ми подкрепа, генерал Ла Порт. Но не и сега. Още не. Бих искал да споделя ентусиазма ви, но мисля, че още не сме готови за подобна решителна крачка. Не можем да не си даваме сметка за нестабилната международна обстановка — сложната ситуация на Балканите, многобройните терористични атаки, взривоопасните зони в Средния изток и бившите съветски републики…
Тези думи очевидно изразяваха всеобщото мнение и бяха посрещнати с одобрителен шепот.
— Напротив! — повиши глас Ла Порт. — Всичко това само доказва, че е настъпил решаващият момент, в който трябва да направим избора си! Отговорността е голяма, но сме длъжни да я поемем. Трябва да затвърдим позициите си, преди да е станало твърде късно. Бъдещето на обединена Европа е в наши ръце!
Чиконе потърси подкрепа в погледите на останалите и отново отговори от името на всички:
— Тази идея не може да ни остави равнодушни, генерал Ла Порт, но, уви, продължавам да смятам, че все още е твърде рано за каквито и да било действия в тази насока. Просто защото не сме готови. Такава е горчивата истина.
Неколцина от събраните в залата закимаха в знак на съгласие.
Изведнъж заговори генерал Битрих, който до този момент не беше проронил и дума. Всички погледи се обърнаха към него.
— Колкото до компютърната атака срещу сателитите на Съединените щати, която очевидно безпокои нашите комисари и генерал Ла Порт твърде много, убеден съм, че американците в най-скоро време ще овладеят ситуацията и ще разкрият кой стои зад всичко това.
В залата отново се разнесе одобрителен шепот, но генерал Ла Порт само се усмихна и отвърна уклончиво:
— Напълно е възможно.
Сивите очи на немеца проблеснаха, хладни като стомана.
Когато гостите се изтеглиха в трапезарията, където беше сложена масата, генерал Битрих се приближи до Ла Порт и подхвърли:
— Жалко за генерал Мур. Каква ненавременна загуба…
Ла Порт кимна печално.
— Да. Потресаващо. И като си помислиш, че само преди броени часове бяхме заедно…
— Нали? — подхвърли германецът, без да сваля очи от него. — Като възстановявам в спомените си оня разговор, се сещам, че Мур спомена нещо… Той беше останал с впечатлението, че знаете нещо, което премълчавате.
Ла Порт издържа погледа му.
— Да, и аз си спомням, че Мур изрази подобно опасение. Не знам какво го беше навело на тази мисъл, но го уверих, че греши.
Той посочи към отрупаната с изискани ястия маса, която се виждаше през отворената врата.
— Надявам се, че обичате фламандска кухня, генерал Битрих?
Кокетната вила с островръх покрив беше облицована отвън с дървена ламперия и чудесно се вписваше в планинския пейзаж. На север прозорците й гледаха към заснежените върхове на Алпите и стръмните склонове, обрасли с борови гори. На юг се откриваше панорамна гледка към обширни алпийски ливади, а в далечината се виждаше старинният манастир Шартрьоз. Снегът, осеян със стъпки на сърни, още лежеше тук-там по поляните, но въздухът вече ухаеше на пролет и свежа трева.
Заключената в една от стаите на втория етаж Терез Шамборд обаче трудно можеше да се полюбува на приказно красивата гледка. Прозорците бяха разположени толкова нависоко, че тя дори не можеше да надникне през тях. Затова примъкна леглото под прозореца и избута върху него старинното писалище. Оставаше да закрепи отгоре и стола. После щеше да се покатери и да погледне.
В този момент ключът се превъртя в ключалката и на прага се появи баща й с поднос в ръцете.
Той я погледна изумено и поклати глава.
— Безсмислено е, Терез… Вилата е кацнала на ръба на стръмна урва и ако някой се опита да скочи от прозореца, няма да оцелее. Плюс това прозорците са заковани. За всеки случай.
— Много умно измислено… — Гласът на Терез беше леден. — Но аз все пак ще се измъкна от тук. И ще отида в полицията.
Баща й я гледаше тъжно.
— Надявах се, че ще ме разбереш… Че ще се присъединиш към нас в тази… благородна битка. Изчаквах благоприятен момент, в който да ти обясня всичко, но намесата на онзи американец само обърка нещата… — Той въздъхна. — Аз съм ти баща, Терез. И мястото ти е тук, до мен, дори и да не искаш да ме погледнеш… Ето, донесох ти храна. Хапни, защото всеки момент тръгваме.
— За каква „благородна битка“ ми говориш?! — избухна Терез. — Как изобщо си могъл да си помислиш, че ще одобря това? Събрал си се с банда убийци, които планират нещо чудовищно!
Тя потръпна.
— Терез, ние служим на висока кауза — тихо каза баща й. — И както казах на оня американец, не аз помагам на терористите, а те — на мене. Ние с капитан Бонард имаме цели, различни от техните.
— Какви цели? — настоя тя. — Трябва да бъдеш откровен с мен, ако искаш да ти се доверя.
Шамборд я погледна замислено.
— Бих искал да ти кажа всичко, но… още не си готова. Може би по-късно, когато всичко свърши.
Той понечи да каже още нещо, но се отказа и бързо излезе от стаята. Ключът отново се превъртя в ключалката.
